Читать «Тъгата на сукубата» онлайн - страница 12

Дръпнах пуловера си, опъвайки го там, където ръката му го беше намачкала.

— По доста забавен начин показваш възхищението си.

— Наистина си красива — продължи замислено. — Ако не знаех, че не е така, бих казал, че…

— …сияеш — прошепна един глас зад демона. — Ти сияеш, щерко на Лилит, като звезда в нощното небе; като диамант, искрящ в мрака на вечността.

Трепнах от изненада. Джером изгледа с неприязън говорещия, тъй като не му хареса, че прекъснаха монолога му. Аз също гледах кръвнишки — на мен пък не ми харесваше, че има непоканен ангел в апартамента ми. Картър само се усмихваше и на двама ни.

— Доколкото виждам — изръмжа Джером, — била си с някой свестен смъртен.

— Направих услуга на Хю.

— Да не е началото на приятен нов навик?

— Не и за заплатата, която ми даваш.

Джером отново изръмжа, но това си беше нещо нормално между нас. Щеше да ме упрекне, че не вземам работата си насериозно, аз щях да му го върна с няколко хапливи забележки и равновесието щеше да се възстанови. Както вече казах, бях нещо като любимата му ученичка.

Сега обаче докато го гледах, разбрах, че няма да има повече шеги. Чарът ми, който така бе омаял клиентите днес, нямаше никакво въздействие върху тези двамата. Лицето на Джером беше мрачно и сериозно, това на Картър — също, въпреки обичайната саркастична полуусмивка на ангела.

Джером и Картър редовно прекарваха времето си заедно, особено ако имаше алкохол. Преди това ме изумяваше, защото от тях се очакваше да са противници в някаква голяма космическа битка. Веднъж попитах Джером дали Картър е паднал ангел, което предизвика у демона неудържим смях. Когато се успокои ми отговори, че Картър не е паднал ангел. В противен случай, технически погледнато, просто вече нямаше да е ангел. Аз сметнах отговора за незадоволителен и в крайна сметка реших, че двамата навярно си прекарват времето заедно просто защото съществуването на никой друг в този регион не се простираше назад чак до началото на сътворението. Всички ние — по-нисшите безсмъртни, в някакъв предишен момент сме били човешки същества, а великите безсмъртни като Джером и Картър — не. Моите столетия бяха моментен проблясък върху житейската им линия.

Каквито и да бяха причините за присъствието му сега, аз не харесвах Картър. Не беше противен като Дуейн, но винаги изглеждаше извънредно самодоволен и надменен. Може би това беше характерно за ангелите. Картър имаше и най-странното чувство за хумор. Никога не можех да разбера дали ми се подиграва или не.

— Какво мога да направя за вас, момчета? — попитах ги и метнах чантата си на кухненския плот. — Имам планове за вечерта.

Джером ме изгледа с присвити очи:

— Искам да ми разкажеш за Дуейн.

— Какво? Нали ти разказах. Пълен задник.

— Затова ли го уби?

Замръзнах. Тъкмо преравях съдържанието на шкафа и бавно се обърнах, за да погледна отново към дуото, очаквайки да е някаква шега. Но и двамата ме гледаха сериозно.

— Убит? Как… как е възможно?

— Ти ми кажи, Джорджи.

Примигнах, внезапно осъзнала накъде води всичко това.