Читать «Стингър» онлайн - страница 303

— Трежър — тихо каза Кърт, — ти наистина се ожени за един голям глупак. — Премигна и погледна отново към Коди. — Майка ти обикновено ми приготвяше пакет с храна за работа. Казваше: „Кърт, и днес искам да ме накараш да се гордея с теб“, а аз отвръщах: „Непременно, Трежър, непременно, съкровище.“ — Очите му се затвориха. — Много отдавна. Някога бях дърводелец… и се хващах за каквото ми падне.

— Моля те… не говори — опита се да го спре Коди.

— Не бях добър с теб… — прошепна Кърт. — Изобщо не бях… Прощаваш ли ми?

— Да, татко. Прощавам ти.

Свободната ръка на Кърт намери тази на Коди.

— Ти ще станеш по-добър човек от мен… — каза той. Усмихна се мрачно. — Няма да е толкова мъчно, нали?

— Обичам те, татко — прошепна Коди задавено.

— Аз… — Нещо се пречупи вътре в него. Изведнъж му олекна от някаква огромна тежест и в същото време осъзна колко е кратък животът. Почувства се лек и свободен. — Аз… обичам те — каза той и му се прииска да беше казал тези думи още преди много години. — Проклето момче — добави. Ръката му стисна ръката на сина му.

Коди не виждаше нищо. Очите му бяха замъглени от сълзи. Той ги изтри, но те отново рукнаха. Погледна към все още потръпващото тяло на Стингър, след това се обърна към Кърт. Той беше затворил очи. Изглеждаше като заспал. Почувства как ръката на баща му се отпусна. Коди продължаваше да я държи, но разбра, че старият си беше отишъл — избягал в ново място, където нямаше затворени улици, а само големи отворени пътища.

Дофин застана до него, стиснала черната сфера в ръце. Под очите й тъмнееха сенки, бузите й бяха хлътнали. Силите на приемника й бяха почти на изчерпване.

— Дължа му — както и на теб — нещо, което никога няма да мога да му платя — каза тя уморено. — Той беше много храбър човек.

— Той беше мой баща. — Коди погледна Дофин.

Рик вече се беше изправил. Той закуцука с помощта на Миранда до падналия двойник, подложи крак под рамото му и ритна тялото да се обърне по гръб. Главата на кучето клюмна на една страна.

Внезапно тялото трепна и измежду иглените зъби излезе хрипливо съскане:

— Вие… хлебарки-и-и-и… — Очите му се обърнаха нагоре и устата за последен път се отвори да поеме въздух.

Опашката на Стингър се вдигна, топката с шиповете се затресе и удари за последен път силно по пода, сякаш се противопоставяше на такъв край.

Огромното туловище застина неподвижно.

Пулсът на корабните механизми вече бе оглушителен. Виолетовото слънце пращеше от акумулираната в него енергия. Дофин се обърна към Джеси, която беше клекнала на пода до Том. Ръката му беше одрана до костта и Джеси късаше парчета от ризата му, за да превърже раните.

— Няма време — каза й Дофин. Тя огледа командното табло, като се мъчеше да дешифрира геометричните символи. — Двигателите съвсем скоро ще достигнат прага на енергийната си мощност и ще са готови да издигнат кораба. — Тя се взря в плота с лостове вътре в малката пирамидка. — Това е центърът на управлението. Мога да забавя излитането достатъчно, за да излезете по тунелите, но няма да имам време да променя навигационните координати и да вляза в хибернационната камера.