Читать «Стингър» онлайн - страница 302

Двойникът с разбитото лице на Мак Кейд издаде сподавен стон и се запрепъва из помещението. Ръката му замахна напразно, тъй като Дофин се беше отдръпнала на безопасно разстояние от него. Лаят на кучето беше дрезгав и изпълнен с болка. То стискаше зъбите си толкова силно, че иглите в устата му започнаха да се трошат. Джеси се наведе и притисна Дофин. Сърцата им биеха силно и с еднакъв ритъм.

Главата на Стингър започна да се мята и да се отмества назад. От устата му се процеждаше лигава слуз. Тялото под нея представляваше разливаща се пихтия от разкъсани органи и малки същества с тъмночервена плът и усти, пълни с игли вместо зъби. Самите органи тръпнеха като риби на сухо и щом влезеха в контакт със земния въздух, пламваха, изгаряха и се превръщаха в сбръчкана кожа. Стингър се протегна нагоре, сякаш искаше да стигне виолетовото слънце. Нещо в него експлодира с бял пламък. Отворът се разшири още повече, изпускайки навън по-голям поток от вътрешности. Горната част на тялото се строполи на пода.

Двойникът падна на колене.

Коди пусна опашката му и се отдалечи от него. Подхлъзна се върху кръвта на баща си, падна и с пълзене стигна до него.

Тялото на Стингър започна да се сплесква като спукан газов мях. Опашката му продължаваше да бие по стените и пода, но силата на ударите постепенно отслабваше.

Двойникът падна напред и лицето на Мак Кейд се заби в пода. Джеси чу Дофин да прошепва:

— С теб е свършено.

Рик се опитваше да стои прав, като се бореше със силния шок от преживяното. Миранда изтича към него и той не можа да реши дали е умрял, полудял или просто сънува. Тя обви ръце около шията му и той разбра, че е истинска и отпусна глава на рамото й.

Нови пламъци обхващаха и сбръчкваха разпореното тяло на Стингър. Опашката му продължаваше да се мята едва-едва. Някои от краката също се опитваха да се движат. Единият чифт очи се бе извъртял назад. Тялото му потръпваше, а устата-смукало издаваше стържещ звук като от загасващ двигател.

— Боже мили, боже мили! — успя да каже Кърт. — Ама какво направих аз?

— Не говори. Ще те измъкнем оттук. — Коди бе повдигнал раменете на баща си от пода и бе положил главата му на крака си. Там, където преди бяха гърдите на Кърт, сега имаше пулсираща маса от обляна в алена кръв плът. Коди си помисли, че даже вижда как тупти сърцето му.

Кърт преглътна. Твърде много кръв — помисли си той. Едва можеше да си поеме дъх от нея. Погледна към лицето на сина си и му се стори, че вижда… не, не може да бъде. Беше го учил, че истинският мъж никога не плаче.

— Малко съм ранен — каза Кърт. — Не е толкова страшно.

— Шт! — Гласът на Коди секна. — Ще ми го кажеш по-късно.

— Имам… снимка в задния джоб. — Той се опита да се отмести, но тялото му беше като от олово. — Можеш ли да я изкараш?

— Да.

Коди се пресегна, бръкна в джоба и извади снимката. Беше цялата нагъната, но успя да види кой е на нея и сърцето му просто замря. Даде я на Кърт. Той я постави пред себе си и я стисна между кървавите си пръсти.