Читать «Стингър» онлайн - страница 305

В следващия момент потоци енергия бликнаха от сферата и се обвиха около ръцете на Дофин и Сардж. Очите му се разшириха. Ярките сини ленти се увиха една в друга и се насочиха с ясно доловимо бръмчене към очите на Сардж и Дофин, влязоха в ноздрите им и обвиха главите им. Искрите танцуваха в косите на Дофин. Сардж отвори уста и от пломбите му започнаха да прескачат искри.

Том и Джеси се бяха притиснали силно и не се осмеляваха да кажат нещо или да помръднат. Другите също мълчаха.

Огромната сила на енергията от сферата накара Сардж да отметне глава назад. Коленете му се подкосиха и той се свлече на пода. Дофин се строполи две секунди по-късно. Енергийният поток се прекъсна, капсулата падна от детските ръце и се търкулна в краката на Джеси.

Дофин седна и започна да мига. Понечи да каже нещо, но нищо не излезе от устата й.

Тялото на Сардж трепереше. Той се обърна на една страна и бавно се изправи на крака.

Дофин потърка очи. Сардж пое дълбоко въздух няколко пъти, след което заговори:

— Том и Джеси, отведете дъщеря си вкъщи.

— Мамо? — каза Стиви. — Много ми се спи.

Джеси се затича към дъщеря си, вдигна я и я притисна силно до себе си. Том се приближи и прегърна и двете.

— Мамо, защо плачеш? — попита Стиви.

Сардж вдигна сферата от пода и се изправи. Движенията му ставаха по-бързи. Очите му блестяха сурово, но излъчваха поразяваща интелигентност.

— Вашият език няма възможност да изрази… да опише колко съм благодарен на всички. Съжалявам, че донесох на този свят толкова болка. — Той погледна към тялото на Кърт и постави ръка на рамото на Коди. — Не исках това да се случи.

Коди кимна, но не можа да каже нищо.

— Знаем — каза Том. — Бих искал да можеше да видиш някоя по-хубава част от нашия свят.

— Мисля, че видях една прекрасна част от него. Какво е един свят без народа си? Или без поколението, което идва? — Той се пресегна и нежно докосна със загрубялата и изкривена от работа ръка на Сардж кестенявата коса на Стиви.

Очите и мозъкът на Стиви още не можеха да надвият страшното желание за сън.

— Познавам ли те?

— Не. Но някой ден, може би някой ден твоите родители ще ти разкажат за мен.

Стиви сгуши глава на рамото на Джеси. Не я интересуваше къде се намира или пък какво става наоколо. Тялото й беше изтощено. Беше сънувала такъв чудесен сън — че играе на едно огромно пасище със Суийтпи в слънчев летен ден. Такъв чудесен сън…

— Най-големият подарък е втората възможност — каза извънземното същество. — Точно това дадохте на моя народ. Бих искал да мога да ви се отплатя с нещо за това, но единственото, което мога да обещая, е, че на моя свят винаги ще се пее песен за Земята. — Лека усмивка озари лицето на Сардж. — Кой знае, някой ден може би ще се научим да играем и бейзбол.

Джеси грабна ръката му. Трудно намираше думи:

— Благодаря ти, че ми върна Стиви. Добър път — и внимавай, чуваш ли?

— Чувам. — Той погледна към другите, кимна мълчаливо на Коди и Рик, след това отново се обърна към Джеси и Том. — Вървете си вкъщи — каза им. — Знаете пътя. И аз знам моя.