Читать «Посетителите» онлайн - страница 8

Първо: Огромно черно нещо бе паднало от небето, беше се приземило върху моста и, ако се съдеше по хрущенето на метал, което бе чул, вероятно беше смачкало паркираната му кола.

Второ: Намираше се на място, което би могло да е, и най-вероятно беше, вътрешността на черното нещо: място, съвсем различно от всичко, което някога бе виждал.

Трето: Тук беше вкаран не само той, а и една риба.

Той въведе точките една по една в компютъра на ума си и се опита да ги обобщи. Всичко се свеждаше до едно: беше вътре, някак си бе всмукан в един посетител от космоса, който събираше и разглеждаше фауната на планетата, на която се бе приземил.

Първо самия него, а сетне и рибата. А след малко, навярно и някой заек, катерица, енот, мечка, елен или котка. „След време — каза си той — това място ще стане оживено.“

Блещукащите кръгли предмети можеше да са рецептори, които наблюдават и записват, извличат и натрупват данни, взимат си бележки за него (както и за рибата), долавят всяка вибрация на мозъка му, всяко трепване на душата му, анализират го, определят какъв вид организъм е и го класифицират според някакъв код, натъпкват го в клетки памет, описват го с химически формули, опитват се да разберат какво представлява, какви биха могли да са статусът и предназначението му в екологията на планетата.

Навярно не само онези кръгли предмети вършеха цялата работа. Навярно припламващите светлинки и механизмите зад припламващите светлинки също бяха част от всичко това.

Можеше и да греши. И ако се замислеше сериозно, сигурно щеше да разбере, че греши. И все пак това бе обяснение, което се връзваше със случилото се. Беше видял как черното нещо пада, беше грабнат от реката — спомни си течащата вода под себе си, когато бе издигнат във въздуха, спомни си дългите редици дървета, край бреговете й, спомни си, че беше видял градчето Лоун Пайн, разположено на чакълестата тераса над речното корито. Спомни си всички тези неща, а следващото, което беше видял, бе тъмнотата на това пещероподобно място. Освен вътрешността на предмета, паднал над реката, нямаше друго място, в което би могъл да бъде натикан.

Ако всичко това се беше случило, ако не грешеше, значи предметът, който бе паднал над реката, беше жив или беше движен от нещо, което бе живо, и не само живо, но и разумно.

Откри, че инстинктивно се съпротивлява на тази мисъл, защото в контекста на човешкия опит бе истинска лудост да повярва, че на Земята е кацнал разум и незабавно е грабнал тъкмо него.

С удивление разбра, че целият ужас, който беше почувствал отначало, се е изпарил. Сега на негово място в душата му се бе настанила мрачна студенина, която в известен смисъл беше много по-лоша от ужаса.

„Разум“ — помисли си той. Ако тук имаше разум, трябваше да има и начин да разговаря с него, да разработи система за общуване с него.

Опита се да говори, но думите му пресекнаха още преди езикът му да е в състояние да ги оформи. Опита отново и думите излязоха, но само шепнешком. Опита пак — този път думите бяха по-силни и прокънтяха в кухината на пещерата, в която беше застанал.