Читать «Застрашеният вид» онлайн - страница 7

Фейт не знаеше какво точно да каже, така че безмълвно се шмугна покрай него. Влезе в широкото кънтящо фоайе на сградата и тръгна към асансьора. Беше леко разстроена. Първо, не беше свикнала непознати да я наричат „хубавица“. Хората винаги наричаха така Гейли, разбира се. Но макар всички да повтаряха колко Фейт прилича на по-голямата си сестра, рядко й казваха, че самата тя е хубава. Беше свикнала с това и вече не мислеше за тия неща.

Бузите й пламнаха, когато си помисли за наситеносиния поглед на чернокосия демонстрант. Тези очи се прицелваха в нея, без да мигат, като змия, която с всяка своя фибра е концентрирана върху плячката си. Колкото й страстен привърженик да беше на движението за спасяване на природата, тя не можеше да си представи да действа като това момче отвън — да дефилира, да скандира, да развява лозунги, да спори със съвършено непознати хора… не можеше да не завижда по мъничко на подобна смелост и пламенност.

— Добър ден, мила — в кабинета на доктор Арельо я посрещаха винаги много топло. Кандис — секретарката на професора, бе четирийсетгодишна червенокоса жена. — Бледичка си, Фейти. Тия безделници отвън да не са те притеснили с нещо?

— Отдавна ли са отвън?

Кандис се изкикоти:

— Цял ден, да ги вземат мътните. Налетях на тях, като излизах за обяд. Мойра от офиса на доктор Зейл долу пернала един с портмонето си, понеже не я пускали да излезе от сградата.

Фейт се усмихна сдържано, тя не за пръв път си пожелаваше да прилича малко повече на Кандис, Мойра и някои други жени, които познаваше. Те никога не се бояха да се защитят или да кажат точно онова, което мислят, независимо от това, кой ще ги чуе.

— Както и да е, шефът те чака — продължи Кандис и насочи вниманието си отново към листовете върху бюрото си. — Каза да те пратя при него веднага щом се появиш.

— Благодаря.

Фейт тръгна към вратата от матово стъкло, която водеше към светая светих на кабинета на Арельо.

Арельо вдигна глава, когато тя влезе. Бузите му се набръчкаха в усмивка зад прошарената брада и лицето му грейна над разхвърляното метално бюро.

— А, Фейт — каза той с лек акцент, който се беше запазил все още след трийсет години в Щатите. — Къде си, мила, взех да се тревожа.

— Извинете, че закъснях — Фейт се отпусна на стола срещу бюрото му. — Аз, ъъъ, онези демонстранти отвън малко ме задържаха.

— А — въздъхна Арельо. Той внимателно скръсти ръце върху бюрото си, при което ръкавите му от туид прошумоляха.

— Да, боя се, че са ми много сърдити. Не са доволни, че си промених решението относно проекта за басейна Вибора.

Фейт се ококори.

— Значи е вярно — продума тя, като сама не си вярваше. Бе очаквала от него да се разсмее, да й каже, че това са измишльотини, че тези демонстранти са луди…

— Наистина ли сте се договорили с „Кю Корп“?

— Предполагам, да, може да се каже така — Арельо се облегна назад, гледайки я замислено, като потърка брадата си. — След внимателно обмисляне стигнах до заключението, че това е единственият начин да се стигне до някакво споразумение с компанията.

— Но… но… змиите! Ами животните? Екосистемата там е много крехка, всички го казват… — Фейт знаеше, че говори несвързано, но нищо не можеше да направи.