Читать «Застрашеният вид» онлайн - страница 6

Фейт поклати глава:

— Аз го познавам. Той просто не е такъв човек — не отстъпваше тя. — Той е толкова загрижен за опазването на природата, че никога няма да влезе в разни сделки, които могат да й навредят.

— Може да е било така, а може и да не е било. Но няма съмнение. Този път наистина го е направил.

Младият мъж изглеждаше толкова сигурен, че Фейт не посмя повече да спори с него. Освен това трябваше да побърза за срещата си.

— Е, ако го е направил, значи е имал сериозна причина за това — опита се тя да бъде дипломатична.

— О, разбрах най-сетне — завъртя очи младежът, — значи и ти си от ония. Опазване на планетата, да, разбира се, веднага, само докато не пречим на големия бизнес обаче, нали? Ами ако питаш мен, никога няма уважителна причина човек да сключва сделка с дявола, така да знаеш. Щом го правиш, и ти си дявол.

— Добре тогава — каза Фейт, като се приготви да си върви. Беше ясно, че разговорът отива в глуха линия, а и нямаше време за губене.

Той я спря, като я стисна за ръката и я дръпна към себе си, впивайки пръсти в плътта й до болка.

— Помисли по тоя въпрос, слънчице — каза. — Става ли въпрос за околната среда, всеки компромис значи катастрофа. Това е голяма крачка назад за движението. Заради слабостта на един човек хиляди невинни същества ще умрат в басейна Вибора. Птици, риби, змии…

Въпреки че се канеше да дръпне ръката си от него, Фейт рязко спря, щом чу думите „басейна Вибора“ и „змии“. Най-накрая си спомни по-ясно един разговор с Арельо.

Беше преди около месец, точно когато медиите разпространиха новината за проекта за новия химически завод. Арельо й спомена за това на една от срещите им, защото знаеше, че змиите са нейната страст и призвание на живота й. В басейна Вибора живееха няколко застрашени вида, това бе една от последните завършени екосистеми, в която можеха да живеят изчезващи форми на живот. Ако това, което този непознат млад демонстрант говореше, бе вярно, тази екосистема щеше да загине, обричайки змиите на вероятно изчезване в диво състояние.

— Чакай — каза тя, — ти сигурен ли си, че това, което ми казваш, е вярно? Защото…

Преди да успее да си довърши въпроса, към тях се приближи едно трътлесто момиче в зелено индианско наметало. След него вървяха шепа протестиращи.

— Хей! Това да не е още някой защитник на Арельо, а? — Гласът на момичето прозвуча враждебно и странно нетърпеливо, сякаш се надяваше Фейт да й отвърне.

Фейт хвърли един поглед към нея и един към свитата й и сърцето й заби по-бързо. Мразеше каквито и да са конфронтации, особено пък групови.

— Назад, приятели — каза младежът с черната коса на новодошлите, като се намръщи. — Не я закачайте, ясно ли е? Хайде, чупка, казах!

Щом ония се разкараха, Фейт му се усмихна неуверено. Беше му благодарна, че я защити, но не можеше да забрави това, което току-що й бе казал за Арельо.

— Влизай вътре да не си изпуснеш срещата, хубавице — и той се отдръпна, за да я пусне в сградата. — Питай Арельо за тая работа. Ще видиш.