Читать «Застрашеният вид» онлайн - страница 2

Morelia viridis, помисли си тя, идентифицирайки змията, докато гъвкавото тяло на влечугото се плъзна грациозно по клона.

Като видя змията, тя изведнъж се почувства по-спокойна и по-уверена, сякаш бе зърнала приятелско лице в стая с непознати. Змията изчезна в една туфа с листа в края на клона и Фейт пое още няколко пъти дълбоко въздух, докато обмисляше какво да предприеме.

Туптяща болка в крака я накара да погледне надолу. Най-хубавата й пола беше разпрана до половината по шева, блузката й от изкуствена коприна бе цялата в кал и мръсотия. И двете й обувки ги нямаше. Ръцете й бяха издрани, а болката идваше от една грозна порезна рана под коляното. Но иначе предвид на обстоятелствата бе в доста добра форма.

Невероятно, каза си Фейт, като хвърли поглед към късчето синьо небе, което се мяркаше през листата на дърветата. Да не би пилотът да се е приземил по спешност в джунглата? И ако е така, как се е озовала тук съвсем сама?

В момента обаче мисленето й се видя непосилно труден процес и скоро се отказа да си задава тези въпроси. Вместо това погледна в посоката, откъдето идваха повечето звуци. Чу пронизителните викове на някаква жена и сърцето й се разтуптя. Както винаги, когато видеше или чуеше някой да страда, първият й порив бе да се втурне да помогне.

Но въпреки това все още не можеше да помръдне от дървото, на което се бе облегнала, и стоеше неподвижна, като закована. Мозъкът й се движеше толкова мудно, като змия, събудена посред зимния й сън, в студеното време. Разпозна дълбоко в себе си онова чувство, което я обземаше в най-тежките мигове в живота й. Тези моменти сестра й наричаше „моментите «Само да не беше» на Фейт“. Само да не беше се случило това, само да можеше да върне времето назад, да промени хода на събитията, само да не…

Някъде в далечината се чу остър птичи крясък. Този звук я извади от вцепенението. Не беше моментът да се отдава на подобни мисли. Никога не е имала полза от това, всъщност ставаше дори още по-зле. Ако бе научила нещо положително от пътуването си до Австралия, то бе точно това.

Мозъкът й отново функционираше нормално и отговорът бе очевиден. Трябваше да отиде там, откъдето идваха виковете, да разбере какво става, и да се опита да помогне с каквото можеше. Тя бързо определи посоката, откъдето идваха повечето викове и други звуци, излезе от малката скрита полянка и си запроправя път през обкръжаващата я растителност.

Една съчка изпука зад нея като пистолетен изстрел. Фейт се озърна стреснато. Под шарената сянка на едно голямо дърво на няколко метра встрани, с гръб към Фейт стоеше висока слаба жена с вълниста кестенява коса, високи скули и умни очи.

— Здрасти — промълви Фейт.

Жената й хвърли поглед през рамо — явно бе точно толкова изненадана, че вижда Фейт, колкото и Фейт. В първия миг не отговори на поздрава, а замръзна на място. Носеше кафяви панталони и широка памучна бяла риза, лицето й бе покрито с мръсотия, а по челото й блестяха капки пот. Беше на възрастта на Фейт.