Читать «Прелестни създания» онлайн - страница 261

Леля Дел ме хвана успокоително за ръката.

— Майка ми е Емпат. Тя е много чувствителна към силите на другите и може да ги заема за известно време. В момента е взела силите на Риан. Не може да ги задържи много дълго, но през този период може да прави всичко, което и Риан. А баба е била Призована, очевидно преди доста време. Затова ние ще дойдем с теб.

Погледнах за пореден път часовника си. 11:49.

— Ами ако не успеем да стигнем навреме?

Мариан повдигна книгата.

— Досега не съм правила доставка до „Грийнбриър“. Дел, мислиш ли, че можеш да намериш пътя?

Леля Дел кимна и си сложи очилата.

— Палимпсестите могат винаги да намерят загубените древни врати. Виж, с чисто новите имаме някои проблеми. — Тя изчезна надолу в тунелите, последвана от Мариан и бабата на Лена. С Линк се блъснахме един в друг, когато се втурнахме след тях.

— За стари дами наистина са бая енергични — изрече запъхтяно Линк.

Този път проходът беше малък, и разпадащ се, покрит на места със зелен мъх, който растеше по стените и тавана. Може би и по пода, но не го виждах ясно в мрака. Носехме пет искрящи факли в иначе пълния мрак. Тъй като с Линк вървяхме най-отзад, димът влизаше право в очите ми, лютеше ми и направо ме караше да плача.

Разбрах, че приближаваме „Грийнбриър“ по пушека, който започна да се промъква в Тунелите — пушек не от факлите ни, а от скритите отвори, водещи към света навън.

— Тук е. — Леля Дел се закашля, стигайки до един правоъгълен разрез в каменната стена. Мариан почисти мъха и под него се показа врата. Лунният ключ пасна идеално, сякаш я беше отварял за последно преди няколко дни, а не преди стотици или хиляди години. Вратата не беше дъбова, а каменна. Не можех да повярвам, че леля Дел е достатъчно силна, за да я отвори.

Тя спря в началото на стълбището и ми направи знак да мина пред нея. Знаеше, че почти не ни остава време. Подадох главата си изпод прорасналия мъх и подуших влажния въздух, докато се изкачвах по каменните стъпала. Измъкнах се от тунела, но когато стигнах горе, застинах на място. Видях каменната маса в криптата, където „Книгата на луните“ беше стояла толкова много години.

Бях сигурен, че е същата маса, защото книгата лежеше върху нея. Същата книга, която липсваше от рафта в гардероба ми тази сутрин. Нямах представа как се беше озовала тук, но нямах и време да питам. Чувах бумтящия огън, макар още да не го виждах. Пламъците горяха яростно, носейки хаос и гибел. Бяха навсякъде около мен. Димът във въздуха беше толкова плътен, че се задавих. Жегата прогори леко косъмчетата по ръцете ми. Беше като видение от медальона или дори по-лошо — като последния от кошмарите ми, онзи, в който Лена бе погълната от огъня.

Чувството, че я губя. Случваше се наистина.

Лена, къде си?

Помогни на чичо Макон.

Гласът й беше съвсем слаб. Махнах с ръка, за да прогоня дима пред себе си и да видя колко е часът.

11:53. Оставаха седем минути до полунощ. Нямахме никакво време.

Бабата на Лена сграбчи ръката ми.

— Не стой така, имаме нужда от Макон.

Двамата с нея се затичахме ръка за ръка през огъня. Дългата редица върби, които обрамчваха арката, водеща към гробището и градината, гореше. Храстите, дъбовете, палмите, розмаринът, лимоновите дръвчета — всичко беше обхванато от огъня. Чувах последните оръдейни изстрели в далечината. Битката при Хъни Хил приключваше и знаех, че скоро участниците ще започнат да палят фойерверките; не че онези в безопасната зона биха могли да се сравнят с тези, които гърмяха тук. Цялата градина и поляната около криптата пламтяха от силния пожар.