Читать «Луциан» онлайн - страница 8

За пръв път в живота си се почувствах сама.

— Всичко е наред, майко — с усилие казах аз. — Оправих се… благодаря. Струва ми се, че просто трябва да се опитам да заспя отново.

Концентрирах всичките си сили, за да започна да дишам по-спокойно, и постепенно това ми се удаде.

— Добре съм — казах най-накрая по-уверено. — Наистина.

— Е, хубаво — каза колебливо Яне. — Ще оставя отворена вратата на стаята си. Ако има нещо, само ме викни, окей?

— Благодаря, мамо. Приятни сънища.

— Приятни и на теб. — Яне остана още малко на вратата, после бравата тихо изщрака.

Свих ръцете си в юмруци. Не беше окей. Паниката обаче все още дебнеше съвсем наблизо, като тигър, готов за нападение. Мислех отчаяно какво да направя. Яне беше оставила лампата в стаята запалена. Никога не съм могла да спя на светло, но само при мисълта да я изгася страхът моментално изваждаше нокти.

Отметнах завивката със замах и реших да отворя прозореца. Нощният въздух най-малкото щеше да прогони отвратителния мирис на пот. Ставайки от леглото, стъпих върху нещо меко. Беше малкото мече. Сигурно беше паднало, докато съм спяла. Вдигнах го, притиснах го към гърдите си и се заклатушках към прозореца.

Бурята беше отминала. Нямаше и най-малък полъх. Затова пък се беше спуснала мъгла и въздухът беше сивкав и влажен. Домът ни беше в края на улицата, от прозореца си виждах Елба. В далечината проблясваха светлините на „Queen Мегу“ големия круиз кораб, който вчера беше пуснал котва в Хамбургското пристанище. Бях там със Сузи и още около хиляда други любопитни.

Ядохме сандвичи с риба, пихме горещ шоколад и аз едва не умрях от смях от глупавите вицове, крито Сузи разказваше. Това, което бих искала най-много, беше да се обадя на най-добрата си приятелка. Или на Себастиан. Изведнъж усетих копнеж по него.

Улицата под мен беше замряла. Сигурно беше много късно. Всички прозорци на къщите бяха тъмни и даже изпод паркираните коли пълзеше мъгла. Само уличният фенер пред нашата къща, излъчваше мътна, потрепваща светлина.

И тогава го видях.

Облегнат на фенера, една подобна на сянка фигура. За секунда ми мина абсурдната мисъл, че е Себастиан. Но не. Беше някакъв непознат, възрастен или младеж, не можех да различа, но бях сигурна, че е мъж.

В тъмнината изглеждаше много слаб. Стоеше облегнат и гледаше нагоре към мен. Лицето му беше като бледо петно, а косата му — по-черна от нощта. Дългото палто изглеждаше твърде голямо върху тесните рамене.

Стоеше като закован. Единственото, което се движеше, беше мигащата светлина на фенера, която ту светваше, ту гаснеше, трепкаща и мъждукаща. Дори когато погледът ми се спря на него, непознатият не помръдна, продължаваше да гледа право към моя прозорец, сякаш ме чакаше.

Беше невероятно странна картина, но още по-странно беше, че аз не изпитвах абсолютно никакъв страх. Напротив, гледах фигурата под фенера и усещах, че нещо в мен се успокоява. Паниката прибра нокти и се оттегли, а аз изведнъж се почувствах страшно уморена.