Читать «Луциан» онлайн - страница 10

Извадих клечката за зъби от сусаменото хлебче. В горния край се мъдреше листче с нарисувано озъбено човече: . „Покажи тигъра на Тайгър, милион целувки, мама“ — беше написано отдолу. Засмях се, главно на рисунката. Познанията на Яне по рисуване бяха на нивото на петгодишна.

Не се подигравай на бедната си майка. Тя се труди половината сутрин над това произведение на изкуството, — говореше погледът на Врабеца.

Отхапах пробно от хлебчето и когато стомахът ми не се разбунтува, натиках в устата си парче салам и лъжичка салата от раци, не толкова от глад, колкото с тайната надежда да преодолея празнотата в гърдите си, която все още не ме напускаше.

Започвахме училище в осем, но аз излязох от вкъщи малко по-рано от обикновено и пресякох улицата. Облегнах гръб на фенера пред нас и погледнах нагоре към моя прозорец. Опитвах се да си представя какво е гледал непознатият или по-скоро, кого е търсил. Мен?

Очите ми слязоха един етаж по-долу. „Или пък госпожа Дункхорст?“, изрекох високо и опитах да се отърся от убийственото настроение, в което бях изпаднала. Което ми се удаде веднага.

Госпожа Дункхорст беше хипохондричка, от която всички обитатели на къщата изпадаха в ужас и избягваха да я засичат по стълбището. Миналия месец Врабеца не беше успяла да се спаси навреме и трябваше в продължение на половин час да слуша за опасните симптоми на една изключително рядка очна болест, която уж била налегнала госпожа Дункхорст. Като притваряла очи, виждала танцуващи черни мушички и изхождайки от този симптом, смятала, че всеки момент може да й се отлепи ретината. Няколко пъти в седмицата госпожа Дункхорст викаше „Бърза помощ“, а веднъж сама си беше поставила диагноза „спукване на далака“.

Засмях се и решително се обърнах. Окей, нещата се изясниха. Този тип от миналата нощ трябва да е бил някой изнервен санитар, който под прикритието на мрака е търсил начин, как да очисти госпожа Дункхорст.

Отидох в гаража, отключих велосипеда и няколко минути по-късно бях вече на път.

Когато влязох в класната стая, учителят ми по английски вече седеше зад катедрата. Казваше се Мортън Тайгър. С прошарената си коса, високо чело и лазурносините си будни, неспокойни очи той приличаше на стар английски аристократ, попаднал по грешка в друга епоха. Както винаги, пред носа му се мъдреше книга, в ръцете си държеше чаша димящ чай и беше облечен в старомоден тъмносин костюм, със светлосиня копринена папийонка. От джоба на сакото се показваше златният ланец на Тайгъровия джобен часовник, без който никога не бях го виждала.

С това, че на моето „Good Morning“ отговори с високо повдигната вежда, също бях свикнала. И въпреки това всеки път сякаш ме рязваше със сабя. Тъпо е тъкмо този учител да те има за кръгла нула по предмета си. Би трябвало английският да ми е най-силният, тъй като благодарение на баща си бях отраснала, говорейки и на двата езика, и никога не се измъчвах със зазубрянето на нови думи, както правеха моите съученици.