Читать «Луциан» онлайн - страница 7
Изабел Абеди
Окей, това наистина си беше моята стая и до мен седеше моята майка, която говореше, успокоявайки ме, сякаш бях малко дете. Вдъхвах парфюма й, който се смесваше с топлината на нейната кожа. Но защо сърцето ми не преставаше да тупти бясно? Почти ми прилоша от миризмата на собствената ми пот. Нещо се беше впило в гърдите ми. Усещах го като желязна ръка, която ме душеше. Страхът, че не мога да дишам, ставаше все по-голям, толкова силен, че аз панически се борех за глътка въздух. Вече не чувствах ръцете си, а лицето на Яне изглеждаше така странно отдалечено, въпреки че седеше пред мен.
— Ребека? Ребека…
Опитвах да се концентрирам върху гласа на Яне, но и думите й звучаха в ушите ми някъде отдалеч.
— … Съкровище, чуй ме…
Опитвах се трескаво, отварях уста, но не можех да отговоря.
— Окей, Ребека. — Гласът на Яне стана по-висок, по-професионален, но все още спокоен.
— Иска ми се да издишваш. — Тя сложи ръка на гърдите ми. — Усещаш ли? Остави дъхът ти да достигне тук, така, добре, още малко, издишай. Изтласкай въздуха надолу. Става. Виждаш ли? Още веднъж. Да, така е добре.
— Аз… — най-накрая гласът ми се възвърна. Беше горко изхриптяване. — Сънувах, че… умирам. Май че беше някакво помещение. Със зелен килим. Имаше легло. Кристален полилей. Всичко беше… толкова истинско.
Отново се опитах да поема въздух, впивах поглед в лицето на Яне.
— Имаше парчета стъкло.
Спрях се. Приказките не помагаха. Напротив, дишането ми ставаше все по-ускорено. Яне стисна ръката ми, опита се да стане. Чух я да пита дали да отвори прозореца, но аз поклатих глава и впих нокти в ръката й.
Яне отново сложи ръка на гърдите ми, но този път не почувствах облекчение. Ръката й беше твърде тежка.
— Милинко, та това е било само сън, чуваш ли?
Чувах какво ми казва, но нищо не чувствах.
— Ребека — сега гласът на Яне звучеше нежно и настойчиво. — Потиска ли те нещо? Това, което стана със Себастиан ли? Или има нещо с баща ти и Мишел? Сънищата са следствие на нещо, Вълченце и понякога помага да се разбере, какво ги е предизвикало.
„Не — крещеше нещо в мен. — Няма нищо такова“. Това със Себастиан беше преди около шест седмици, а с татко всичко беше наред. По дяволите, всичко при мен си беше супер.
Яне се вглеждаше в мен. Този изучаващ поглед беше изпълнен със загриженост, но изведнъж ми се прииска да престане да се взира в мен така.
Майка ми е психоложка и що се отнася до сънищата, е абсолютен специалист. Въпреки че навикът й да търси причината за всяко нещо ме изнервяше, знаех, че винаги ме подкрепя, и то не по начина „аз съм твоята най-добра приятелка“, а наистина майчински. Исках да попитам дали е нормално да сънуваш собствената си смърт и дали един такъв сън може да въздейства толкова реално. Но не проговорих, защото изведнъж нещо ми подсказа, че майка няма да може да ми помогне.
