Читать «Луциан» онлайн - страница 5

Докато в кашона за битака се беше събрала скромна купчинка от Янените специализирани книги, настолни игри и CD-та, то планините от вещи, които искахме да запазим, ставаха все по-високи.

Врабеца трупаше блажено своите стари видеозаписи от филми на Годар и Хичкок (непременно трябва да купим още едно видео, докато не е станало късно). Аз пък нареждах старите си книжки като табуретка под задника си. В това време Яне извади от последната кутия нещо малко и бяло и аз изведнъж усетих как нещо ме прободе. Съвсем леко, почти неосезаемо, сякаш някой ми извади с пинсета косъмче, пораснало навътре. Лек тласък, сетне отмина. Това, което остана, беше една странна празнота, която не можех да си обясня. Приписах го на късния час — беше станало вече полунощ, а и тя изчезна, когато Яне сложи в скута ми едно малко мече.

— Това беше първият ти подарък, след като се роди — каза тя.

Мечето беше от овча вълна, доста по-измърляно и не по-голямо от шепата на Яне. Очите му бяха две тъмнокафяви кръгчета от филц. Малкото носле беше от черно клъбце вълна, а на белите му бузки се мъдреше петно от шоколад.

— Със сигурност не помниш — продължи тя. — Подари ти го Мома, когато се върнахме от родилния дом. То трябваше да бди над съня ти, но ти не го изпускаше от ръце и през деня. Навсякъде го мъкнеше със себе си и когато веднъж го забравихме в гръцката таверна, ти рева толкова дълго, че накрая позвъних и събудих господин Папатрехас, който изпрати мечето ти с такси. Дори му беше измислила име. Как беше… Ли или Ла…? — Яне сбърчи чело.

— Лу — прошепнах.

Нямах никаква представа, как това име ми се изплъзна от устата. Та аз не си спомнях дори малкото мече.

От кафеза се чу потракване. Идваше от Джон Бой. Той усърдно си точеше човката върху малка тъмнокафява обелка. Бях се втренчила в зеленото вълнесто папагалче, без всъщност да го виждам, и когато изпляска с криле, кой знае защо потреперих.

— Ей — Яне ме погледна загрижено. — Много си пребледняла. Добре ли си, Вълче?

Кимнах, но не беше вярно. Изведнъж се почувствах ужасно изтощена.

— Май трябва да си лягам — измърморих. — Утре сутринта първия час имаме английски.

Врабеца ме погледна състрадателно.

— Добре ще го наредя аз твоя мистър Тайгър, ако пак те вземе на прицел. Следващия път лично ще се появя в приемния час и ще му изпълня един марш на стария ти тромпет.

— Добра идея — изръмжа Яне. — Отдавна трябваше да го направим.

Учителят ми по английски не беше любимата ни тема. Яне и Врабеца мразеха някой да ми усложнява живота, особено когато нямаше никакъв повод за това.

Аз се надигнах от пода и хвърлих на Яне изпълнен с разкаяние поглед.

— Ще може ли… само до утре… да оставя моите вехтории тук?

Напълно реторичен въпрос. Беше ми съвсем ясно, че утре няма да има следа от нашата акция. Все едно дали ще е късна вечер, или пък ранна утрин, Яне никога нямаше да си легне, докато не „подготви кораба за бой“. Това, че не участвахме в домакинската работа, на майка, разбира се, не й беше приятно, но днес тя заяви изненадващо: