Читать «Луциан» онлайн - страница 4
Изабел Абеди
Междувременно Врабеца се беше заела с една кутия с надпис „Джунджурии“. Тя отдели настрана едно радио за баня с дизайн на радиоточка, сребърно ръчно огледалце и оцветена в розово вампирска челюст, после измъкна и една снимка в рамка.
— Вижте, малката сирена от Калифорния — каза тя и засмяна ми подаде снимката.
На снимката бях аз на около пет годинки. Две ръце ме държаха над водната повърхност на едно езеро. Бях разперила ръце като в полет, сякаш ще се пръсна от щастие.
— Това е на езерото Насименто — каза Яне. Гласът й прозвуча меко. Тя взе снимката от ръката ми и избърса прахта от стъклото. — През лятото, в което се научи да плуваш. Баща ти трябваше да те подхвърля във въздуха отново и отново, за да скачаш от ръцете му във водата.
Вгледах се в детското си личице и се замислих, че това беше единственото ми посещение в родината на татко. Всъщност, макар и смътно, все още си спомнях тази ваканция. Постоянно наричах езерото „Езеро на драконите“.
— Е, ще ме продадеш ли на битака?
— Не, мисля, че тази част от миналото трябва да си остане при нас — заяви решително Яне и отдели снимката встрани.
От кухнята се чу пронизително иззвъняване.
— Зън-зън — извика Врабеца. — Важно съобщение. Малкият ябълков щрудел много иска мамчето да го извади от пекарския рай. — И тя хвърли на Яне невинен поглед.
Прихнах, но смехът на Врабеца ме заглуши. Янената спътница в живота беше много дребничка и изключително крехка, с кафяво миша коса, винаги рошава, и с големи златистокафяви очи. Само смехът й беше пълна противоположност на външността й. Той дрънчеше като чувал, пълен с празни ламаринени кутии, който се изсипва по стълбите надолу и волно или не, повлича всичко със себе си.
— Е, милата мама тръгва — каза накрая Яне. Тя изтупа прахта от джинсите си и огледа хаоса, който бяхме сътворили през последния един час.
Врабеца изпитваше нужда от свой собствен хаос, който цареше предимно в нейната работна стая. Всекидневните неща, като данъчни декларации или общуването с компютъра, я съсипваха напълно, докато Яне определено притежаваше организационен талант, а и почти нищо не можеше да наруши спокойствието й.
С едно-единствено изключение: домашният безпорядък. Разхвърляни вещи, неприбрани съдове или трохи по плота в кухнята можеха да превърнат иначе невъзмутимата ми майка в разбит от нерви кораб.
— Без паника — казах аз, като видях ужасения израз, появил се на лицето й, — донеси щрудела и после ще разчистим. Обещаваме!
Яне кимна с благодарност, проби си път между кашоните и слезе надолу.
Не след дълго се върна с отрупана табла.
— Да ви със сладко, дами! — каза тя и нареди чиниите върху голямата бамбукова маса. — Но после никакви оправдания. Да не ми е името Яне Волф, ако тази боклукчийница не бъде оправена. Тя размаха ножа във въздуха. — След час кашонът за битака да е напълнен.
Изядохме целия ябълков щрудел с ванилов сос, като аз унищожих половината, докато Яне и Врабеца си поделиха другата половина. После коронясахме Яне като царица на щрудела на Ladies’ Night, но се провалихме ужасно с разчистването.