Читать «Луциан» онлайн - страница 2

До писалището на тежка месингова верига висеше птичи кафез. В него живееха Джон Бой и Джим Боб. Двете вълнести папагалчета майка ми беше получила подарък от неин бивш пациент. На трийсет години папагалчетата бяха вече зрели господа, а грижите, които Яне полагаше за тях, бяха затрогващи. Врабеца, за разлика от нея, мразеше затворени в клетка животни. Тя наричаше нашите птички „пандизчиите“, при което винаги беше удостоявана от майка ми със зъл крив поглед.

Джим Боб си беше пъхнал човката под крилото с настръхнала перушина, докато Джон Бой наблюдаваше любопитно отвисоко как клечим пред планината от вехтории и спорим от кои вещи можем, или по-точно казано, от кои не можем да се лишим.

— Не! — крещеше Врабеца с пълно гърло.

Тя направи бърз скок, като се опита да изтръгне от ръката на Яне едно ухилено гумено джудже със синя шапка, което майка ми тъкмо се канеше да пусне в кашона с надпис: „Goodbye Ladies“.

— Как така не? — Яне местеше изумен поглед от Врабеца към джуджето.

— Ами защото лакомникът Антон ми носеше късмет в детството — викна Врабеца възмутено. — Само през трупа ми ще отиде на битака.

Тя хвана Яне за китката и започна да я гъделичка, докато майка ми се предаде, смеейки се, и изпусна гуменото джудже.

— Ела тук, Антоне!

Врабеца го вдигна покровителствено.

— Далеч от царицата с ледено сърце! От днес — тя се усмихна на джуджето — ще царуваш върху нашия телевизор.

— На телевизора ли? Какво ще прави тази вещ върху телевизора? — попитах слисано.

— Вещ ли?

Врабеца изчисти една прашинка от носа си и ме стрелна с такъв поглед, сякаш аз се бях превърнала в джудже, при това — зло.

— Това, което майка ти иска да прати на битака, не е вещ, а крайпътен камък в историята на немската телевизия!

Тя ми тикна джуджето под носа.

— Мога ли да ви запозная? — попита и заклати главата на джуджето. — Ребека, аз съм лакомникът Антон, другар на Майнцелменхен и звезда на телевизионната реклама от седемдесетте. Антон, това е Ребека, истинската й майка е Яне, а аз съм й втората. Кажи „добър вечер!“

— Добър вееееееееееечер — изквича гуменото джудже с преправения глас на Врабеца и аз се разсмях.

Яне изпъшка, като отметна падналите на челото й руси коси. Тъмна сянка мина през лицето й, която никак не й отиваше. Моята красива майка, с тяло на състезателка по маратон, дори и да я събудеха внезапно в три през нощта, пак изглеждаше перфектно.

— Е, добре. Докато другарите на Антон не дебнат от засада, той може да остане — каза тя и отново се наведе над кашона. — Това, какво ще го правим?

Яне вдигна един червен пластмасов тромпет и аз изписках:

— Това ми е подарък от татко, не знаеш ли?

Беше след един празник в детската градина, на който Зьорен изповръща половин пържена наденица върху дрехите ми. Смърдях ужасно и ме беше страшно срам. Вечерта, за утеха, татко ми донесе този тромпет. Да ви изсвиря ли нещо?

— Трутуту — изтръби Врабеца и ми намигна.