Читать «Луциан» онлайн - страница 228

Сега баща ми гледаше право към Луциан, но не го виждаше. Погледът му се луташе наоколо, сякаш беше загубил сетивата си и явно беше станало така, защото също както и Фей, Луциан беше в кухнята, до мен. Усещах топлината на тялото му и ръката му, която здраво обвиваше пръстите ми, усещах дори дъха му.

Мишел също беше напълно объркана, а откъм вратата се чуваше гласчето на Вал.

— Къде изчезна той? — писукаше уплашено тя. — Как го направи?

— Вал! — Мишел се спусна към дъщеря си. — Какво търсиш пак тук долу? Къде е Фей?

— И къде…? — заекна баща ми.

На вратата се позвъни. Два, три, четири пронизителни иззвънявания едно след друго. Баща ми изскочи от кухнята, Мишел го последва.

Вал беше пропълзяла под масата. Докато Фей беше обърнала леко глава към вратата. Почувствах как Луциан ме пуска. Опитах се отчаяно да го възпра. Но Луциан се измъкна. После се обърна към мен.

Погледът му беше спокоен и в този миг усетих как ми върна вярата, че всичко ще свърши благополучно. Че той по някакъв начин ще оправи нещата. Със своята усмивка отново ми вдъхна кураж, а после се отправи към кухненската врата. Фей го последва.

По коридора отекнаха стъпки. Чух непознат мъжки глас, после гласовете на баща ми и на Мишел.

— Току-що беше още…

— Изчезна безследно…

— Преди секунда…

В кухнята, след баща ми и Мишел, влезе един полицай, набит мъж с рижа коса. На лявото му рамо, точно до значката, се мъдреше размазано петно, май от дрискавица на чайка.

Със събрани вежди той премести погледа си от мен върху баща ми.

— Аз не мога… — каза със запъване баща ми. — Не мога да си обясня, господин полицай. Допреди малко младежът беше още тук.

— Какво, по дяволите, става? — просъска Мишел. — Къде е този тип?

„Тъкмо излиза от кухнята“, отговорих мислено.

— Не знам — казах на глас, като при това се опитвах да не гледам в посока Фей, която също напускаше в момента кухнята. — Нямам представа къде е.

Трийсет и девет

Баща ми ме мъкнеше из цялата къща. Повече от час; нагоре, надолу. Беше почти като в деня след рождения ми ден, когато като луда препусках сама из къщата, за да разгледам всички стаи. Успях да избягам от мислите си, докато баща ми продължаваше упорито претърсването.

Въпроса, какво е станало с Луциан, ми го зададе почти дузина пъти и аз повтарях като дресиран папагал: „не знам, не знам, не знам“, докато думите не започнаха да звучат като монотонно опяване.

Разбира се, баща ми не възприемаше нито една от моите думи, също както и Мишел. Докато полицаят се колебаеше относно тяхната вменяемост.

— Не мога да съставя протокол за младеж, изпарил се във въздуха — заяви той и повдигна безпомощно рамене. После ме попита къде съм била.

— Просто офейках — отговорих на полицая и след като баща ми отчаяно описа още веднъж Луциан — слаб, блед, остри черти, черна коса, черни очи, блуждаещ поглед, полицаят си тръгна.

Тъй като Фей не се появи повече, а Мишел се беше оттеглила с Вал в детската стая, аз направих за последен път опит да говоря с баща си. Какво би станало, ако Луциан не е моят убиец, а моя единствено възможен спасител? И какво би станало, ако изпаднех в смъртна беда, защото никой не бе поискал да ни повярва? И ако трябваше да умра, само защото са ни разделили?