Читать «Луциан» онлайн - страница 229

Изразът по лицето на баща ми омекваше след всеки от тези мои въпроси, докато накрая разбрах, че ме смята за откачила. После погледна часовника си и каза, че самолетът на майка ми е кацнал преди час.

Когато чух тези думи, аз се предадох. Не можех да си представя дори в мечтите си, че при тези обстоятелства Яне ще се съгласи да разговаря с мен. А разума си бях загубила единствено в момента, в който си въобразих, че бих могла да обясня цялата тази история.

Баща ми не ми повярва. Яне пък съвсем нямаше да го направи. Дори и да й станеше ясно, че Луциан има свръхестествени способности — тя никога нямаше възприеме тази история с ангела.

Той е моят ангел. Ако го загубя, ще умра.

Защо тези думи, превърнали се в клише, звучаха толкова ужасно недостоверно? Никога не бях размишлявала върху това.

Дори и ако Тайгър — където и да се намираше сега, направеше опит да се намеси, моята майка психоложка щеше да го обяви за луд, също както и мен.

С една-единствена разлика, че не можех да ставам невидима.

— Бих искала да си отида в стаята — казах аз.

Баща ми ме изгледа тъжно.

— Смятам, че е по-добре да останеш при мен, докато пристигне Яне.

— Ако искаш, ме заключи.

Излязох спокойно. Баща ми ме последва. Аз мълчах дори когато мина край мен, влезе в стаята, хвърли поглед в гардеробната, а после огледа и банята. Накрая надникна и под леглото.

Минута по-късно чух ключът да се завърта в ключалката.

Баща ми беше огледал много основно под леглото. А кой седеше върху него, не беше видял.

Луциан и Фей бяха приклекнали в гънката на одеялото. Чакаха ме.

Изгледах ги мълчаливо и за пръв път осъзнах колко различни бяха.

Досега бях виждала Тайгър, Фей и Луциан поотделно. Но сега разбрах, че нещо свързваше Луциан и Фей, нещо, което не знаех, което никога не бях преживяла и което никога не бих могла да разбера.

Колкото и през последните два дена и две нощи да изглеждаше човешки и реален; колкото и да беше от плът и кръв, със сърце и чувствени устни, Луциан не беше като мен. Той приличаше на Фей. Това е имал предвид днес сутринта. Той, както и Фей, принадлежеше към друга действителност, част от която аз нямаше да бъда никога.

— Какво ще правим сега? — наруших най-накрая тишината, шепнейки.

Фей и Луциан се спогледаха.

— Трябва да останете заедно — каза Фей. — Няма значение къде. Без значение как… докато се случи.

Преглътнах. Но не възразих. Пък и този път нямах план, нямах решение, нямах никаква идея. Репертоарът ми се беше изчерпал.

— Ти какво предлагаш? — попитах аз Луциан.

Той беше се втренчил в разтворените си ръце, сякаш там можеше да прочете отговора.

— Ще се опитаме да намерим помещението. Поне ще влезем в него. И там ще можем да разберем какво ни очаква.

Той колебливо обърна лице към мен. Сърцето ми се разтуптя, сякаш Луциан току-що беше предложил да търсим скала, от която да се хвърлим в бездната. Прозвуча като подготовка за самоубийство. Но същевременно знаех, че има някакъв смисъл в това предложение. Майка ми не беше още тук. Все още имахме шанс заедно да оживеем. Или да умрем заедно.