Читать «Игра на смърт» онлайн - страница 5

— Може ли, моля? — попита тя и й подаде детето.

Инстинктивно Лекси избърса прашните си ръце в панталоните, преди да ги протегне. Бебето изглеждаше щастливо и спокойно и изобщо не се разтревожи, че го оставиха в ръцете на друг човек. Като направи жест към „Фуке“, жената внезапно се развълнува.

— Влезте вътре — каза тя. — Там е една моя приятелка. Тя ще вземе бебето.

Лекси се готвеше да протестира, когато жената повтори:

— Хайде, само влезте вътре. Не се безпокойте. — След което сякаш внезапно се беше сетила, добави: — Две минути. — Вдигна два пръста и повтори: — Две минути.

Лекси се опита да види къде вътре във „Фуке“ чака приятелката на жената. Невъзможно беше. Твърде много хора се бяха събрали там. В този момент, когато бебето вече беше в ръцете й, Лекси прецени, че жената просто иска да паркира колата си правилно. Тя се обърна, отиде към терасата, прекоси я и влезе в ресторанта.

Реми обърна внимание на сцената с интерес и любопитство. Втренченият му поглед проследи Лекси, докато тя изчезна вътре. Той отново погледна часовника си. Беше точно два без петнадесет.

Секунди по-късно бомбата избухна, като превърна мерцедеса в пламтяща купчина усукан метал.

Следващото нещо, което Реми си спомняше, беше, че стана от масата, която вече не беше там и като продължаваше да стиска салфетката, просто остана прав, зашеметен и в шок. Опитваше се да намери разумно обяснение за хаоса.

Детонацията причини оглушителна експлозия, която прокънтя в радиус от три пресечки на юг към площад „Конкорд“ и на четири на север към Триумфалната арка, като изкърти прозорци, преви уличните лампи, смачка колите и разруши голяма част от терасата. Парчета от колата, в която беше бомбата, бяха грабнати и запокитени надалече от детонацията. Желязната рамка с ребра, която някога беше представлявала капак на двигателя, се поклащаше напред-назад на тротоара, а колелата бавно се търкаляха към центъра на павираната улица. Докато се придвижваше внимателно през отломките, Реми забеляза порцелановата урна. Тя се беше разчупила на няколко едри парчета. В този момент си спомни за красивата непозната, на която само преди минути като по някакво необяснимо чудо й беше дадено да държи едно бебе. Пристъпвайки през късчетата стъкло и купчините отломки, Реми се отправи към тротоара.

Лекси, изхвърлена назад и встрани към една от циментовите колони на бара, усещаше само, че държи разплаканото бебе в ръцете си. Докато наблюдаваше с ужас разиграващата се сцена на терасата и на улицата, невъзможно й беше наистина да повярва, че е жива и че детето, което държеше, притиснато към гърдите си, също е останало живо. Като възстанови равновесието си, тя отчаяно се опита да си спомни по какъв начин се бе озовала вътре в ресторанта и изпитваше признателност, че и тя, и бебето са оцелели, но не бе сигурна какво точно се бе случило, за да се стигне до тази касапница, която виждаше съвсем наблизо около себе си. Тя инстинктивно огледа внимателно бебето, за да провери, че не е ранено, след което бързо погледна към краката и ръцете си, преди да опипа лицето си, за да види дали няма следи от кръв. Точно в този момент я порази пълната, абсолютна тишина. Сюрреална и неподправена, сякаш времето беше спряло и светът бе свършил. И тогава, след вероятно само няколко секунди мъчителният покой отстъпи пред писъците, стенанията и виковете на ужас, преди сирените да завият и колите да спират със свистене на тротоара. Лекси си запробива път към терасата, разбирайки объркването на всички около нея, които можеха да се смятат за щастливци, докато се блъскаха и бутаха, за да се спасят, макар че това вече бе станало. Пушекът беше гъст и беше невъзможно да види нищо на повече от няколко крачки пред себе си. Бебето сега й бе така познато, както собствената й кожа, и тя инстинктивно покри детето с шала си.