Читать «Игра на смърт» онлайн - страница 3

Някъде между един и двадесет и пет и един и половина същия този слънчев ден Реми погледна часовника си и осъзна, че срещата му за обяд беше закъсняла с почти половин час. Когато повика келнера, за да си поръча нещо за пиене, погледът му се спря на жената, която се готвеше да седне на съседната маса. Висока и стройна, с дълги крайници и тъмноруса коса, която свободно падаше върху раменете й, тя се движеше грациозно, привидно, без да забелязва обстановката около себе си. Беше облечена в спортни панталони и тениска, бежов кашмирен шал небрежно бе наметнат на раменете й, големи слънчеви очила предпазваха лицето й; тя носеше порцеланова урна и сгънат вестник. Когато се настани, жената грижливо остави урната в краката си. Вестникът остана сгънат на масата до салфетката й. Когато тя вдигна ръце да приглади косата си, Реми зърна златната халка на безименния пръст на лявата й ръка. В този миг жената обърна глава, свали слънчевите си очила, прикри очите си от яркия слънчев блясък и огледа величественото авеню в двете посоки. Реми не можеше да спре да се взира в нея. Тя беше наистина красива. Овалното й лице бе изящно оформено с високи скули и закръглена брадичка с малка трапчинка, имаше сочни устни.

Александра Рейн, която приятелите й наричаха Лекси, бе избрала маса в ъгъла вместо обичайната, която двамата с Ник искаха, когато се отбиваха на обяд или вечеря във „Фуке“. Урната беше на земята между глезените й, усещаше хладната й повърхност върху голата си плът. Усещаше и погледа на мъжа с наболата брада на моден дизайнер, който седеше на съседната маса. Тя обърна глава и погледна към него, преди отново да скрие лицето си със слънчевите си очила.

Келнерът се появи точно тогава, за да остави менюто на масата. Тя го вдигна и преди още да погледне в него чу думите:

— Вземете си тартар бифтек.

Необходими й бяха само няколко секунди, за да установи чий е гласът.

— Аз ли? — попита тя, като погледна през рамо, преди да се обърне.

— „Фуке“ е прочут със своя тартар бифтек — добави безгрижно Реми, сам изненадан от собствената си дързост. Почувства се неловко.

Демонстрирайки от своя страна смущение, Лекси попита:

— Вие откъде разбрахте, че говоря английски?

Реми направи жест с брадичката си.

— „Хералд Трибюн“ — отговори той, като имаше предвид вестника, който тя беше оставила на масата.

И тя отново свали очилата си и спря погледа си върху него миг-два.

Той забеляза очите й — кестеняви, продълговати.

В отговор Лекси кимна, сякаш преценяваше обяснението му, преди да премести вниманието си към келнера, който пак се беше появил да вземе поръчката й.

— Ще взема морски език — каза тя. Имаше ли значение? Тя нямаше апетит.