Читать «Дъщерите на мрака» онлайн - страница 89

Мари-Линет седна, уви ръце около себе си, и гледаше колата.

Щеше да ме убие. Като всеки добър ловец. Трябваше да се защитя, трябваше да спася Аш. И момичетата... щеше да ги убие всичките. И сигурно е убил много хора като онзи катерач... Той беше луд и напълно зъл, защото правеше всичко, за да постигне това което искаше.

И тя го беше видяла от началото. Нещо под онова „добро момче”, беше го видяла, но винаги се беше заблуждавала, че не е там. Трябваше да повярва на инстинктите си. След като беше осъзнала, че е решила мистерията на Джеръми Ловет и че тя нямаше щастлив край.

Тя се тресеше, но не можеше да плаче. Огънят ръмжеше. Малки искри се издигаха нагоре.

Не ме интересува дали е било справедливо. Не беше като убиването в съня ми. Не беше лесно и не беше природно и никога няма да забравя начина по който ме гледаше...

След това си помисли, Аш.

Тя беше толкова парализирана, че почти го беше забравила. Сега тя с обърна, изплашена да гледа. Тя се накара да долази до там където беше той.

Толкова много кръв... как може да е добре? Но ако е мъртъв... ако всичко е било напразно...

Но Аш дишаше. И когато тя докосна лицето му, опитвайки се да открие чисто място в кръвта, той помръдна. Той се разбуди и се опита да се изправи.

- Остани така. - ризата и дънките на Джеръми лежаха на земята. Мари-Линет взе ризата и я уви около врата на Аш. - Аш, спри да се мърдаш...

Той отново се опита да се изправи.

- Не се безпокой. Ще те защитя.

- Легни. - Мари-Линет каза. Когато не го направи, тя го бутна. - Няма какво да се направи. Той е мъртъв. Той се отпусна, затваряйки очи.

- Убих ли го?

Мари-Линет издаде задавен звук ,който приличаше на смях. Тя беше изпълнена с облекчение - Аш можеше да диша и да говори, и той дори звучеше по нормалния си идиотски начин. И под попитата риза, тя можеше да види че врата му вече се лекува. Това което беше рани се превръщаше в розови белези.

Кожата на вампирите беше невероятна. Аш преглътна.

- Не отговори на въпрос ми.

- Не. Не го уби. Аз го убих.

Той отвори очите си. Те се гледаха един друг за момент.И в този момент Мари-Линет знаеше, че двамата осъзнават много неща.

След това Аш каза:

- Съжалявам. - и гласа му никога не е бил толкова не-идиотски. Той избута ризата и седна. - Толкова съжалявам.

Тя не знаеше как да реагира, но те се държаха. И Мари-Линет мислеше за ловци и опасност и смеене в лицето на смъртта. За всички неща, които наистина значеха да принадлежиш на нощта. И как тя никога няма да вижда в огледалото същия човек от миналото.

- Поне всичко свърши. - Аш каза. Тя можеше да усети ръцете му около себе си, топлината му и здравината му, подкрепата му. - Няма да има повече убийства. Свърши се.

Беше и както бяха и много други неща. Първото изхлипване беше трудно на изкарване. Толкова трудно, че тя беше помислила, че ще има пауза между него и следващото, но нямаше. Нямаше пауза между това и следващото, или следващото или следващото. Тя плачеше дълго време. И огънят загасна сам и искрите летяха нагоре и Аш я прегръщаше през цялото време.