Читать «Дъщерите на мрака» онлайн - страница 85

Точно както ми каза на мен, Мари-Линет си помисли, замаяно. И той е бил там, оправяйки оградата, естествено.Както върши подобни работи за всички.

- Казах й, че няма да се получи. - Мари-Линет можеше да го чуе отново, започването на ръмжане. Джеръми беше напрегнат и трепереше, и тя можеше да почувства, че и тя почва да трепери. - Още три ловци, на тази малка зона... Казах й, но тя не искаше да слуша. Не можеше да види. Тогава се ядосах.

Не гледай към Аш, не привличай внимание към него, Мари-Линет си каза отчаяно. Устните на Джеръми се издърпваха назад отново, сякаш имаше нужда да атакува нещо. Точно тогава далечната част от съзнанието й каза, затова е използвал кол от оградата - Аш беше прав. Било е импулс.

- Е, всеки може да се ядоса. - каза тя, и макар е гласът й трепереше и тя имаше сълзи в очите си, Джеръми изглежда се успокои малко.

- След това, си помислих, че може би така е по-добре. - каза той, звучейки уморен. - Помислих си, че когато момичетата я намерят, ще разберат, че трябва да си тръгнат. Чаках ги да тръгнат. Добър съм в чакането.

Той гледаше покрай нея, към гората. Със силно туптящо сърце, Мари-Линет грабна възможността на погледне към Аш.

О, Господи, той не се движи въобще. И има толкова много кръв... Никога не съм виждала толкова много кръв...

Тя изви китките си назад и напред, опитвайки се да намери някакъв начин, да се отърве от въжетата.

- Наблюдавах, но те не си тръгнаха. - Джеръми каза. Очите на Мари-Линет се върнаха към него. - Вместо това ти дойде. Чух как Марк говореше с Джейд в градината. Тя каза, че е решила, че тук ще й хареса. И тогава... се ядосах. Издадох звук и те ме чуха.

Лицето му се променяше. Кожата му се движеше пред очите на Мари-Линет. Скулите му се преместваха, носа и устата - уголемяваха. Виждаше се козина между веждите му, превръщайки ги в една. Тя можеше да види как се появяваше козина срещу кожата му.

Ще повърна...

- Какво не е наред, Мари-Линет? - той се изправи и тя видя, че тялото му също се променяше. Все още беше човешко тяло, но беше тънко и разтеглено. Сякаш имаше само дълги кости и кожа.

- Всичко е наред. - Мари-Линет прошепна. Тя е изви силно и въжетата от едната й ръка се разхлабиха.

Това е. Сега го дръж разсеян, накарай го да се движи настрани от Аш...

- Продължавай. - тя каза без дъх. - Какво стана след това?

- Знаех, че трябва да им изпратя съобщение.Върнах се следващата нощ за козата, но ти беше отново там. Избяга и се скри от мен в колибата. - той се приближи отново и лунната светлина хвана очите му и се отрази. Зениците му блестяха в зеленикаво-оранжево. Мари-Линет можеше само да зяпа.

Онази сянка на поляната, онези очи които видях. Не койот. Него. Той ни е следял навсякъде.

Самата мисъл накара кожата й да настръхне. Но там имаше и друга мисъл, която беше по-лоша -изображението на него, как убива козата. Правейки го внимателно, методично - като съобщение.

Затова н беше изял сърцето и дроба, Мари-Линет осъзна. Той не я беше убил за храна, не беше нормално убийство на върколак. И той не е нормален върколак. Не е нищо подобно на това, което Роуан описа -благородно животно, което убиваше, за а се храни. Вместо това, той беше... бясно куче. От всички хора, Аш беше прав. Той и шегите му за бяс...