Читать «Дъщерите на мрака» онлайн - страница 84

И Джеръми се хвърли върху Аш, накланяйки се, с глава надолу, като нападаща змия, като хапещо куче, като всяко животно, което убива със зъбите си.

Мари-Линет чу някой да вика „Не!”, и после осъзна, че това е била тя. Тя се бореше с въжето, и можеше да почувства парене и влажност на китките си. Но тя не можеше да се освободи и тя не можеше да спре да вижда какво става пред нея. И през цялото време това изкривено, яростно ръмжане отекваше в главата и гърдите на Мари-Линет.

Тогава нещата станаха студени и скъпи. Някоя част от Мари-Линет, която беше по-силна от паниката я завладя. Тя се откъсна и сякаш гледаше цялата сцена от пътя: колата, която все още гореше, пращайки облаци от бял пушек, всеки пък когато вятърът духваше в правилната посока; неподвижната фигура на Аш, лежащ върху игличките; размазаните и ръмжащи движения на Джеръми.

- Джеръми! - каза тя, и гърлото я заболя, но гласа й беше спокоен и настояващ. - Джеръми, преди да направиш това, не искаш ли да разбера? Каза ми, че това искаш. Джеръми, помогни ми да разбера.

За една дълга секунда, тя си помисли че няма да се получи. Че дори не може да я чуе. Но тогава главата му се подигна. Тя видя лицето му, тя видя кръвта по брадичката му.

Не викай, не викай, Мари-Линет си заповяда. Не показвай шок. Трябва да го накараш да говори, дръж го далеч от Аш.

Зад гърба й, ръцете й работеха автоматично, сякаш опитването да се измъкне от въжета беше, нещо което тя беше свикнала да прави. Влажността й помагаше. Тя можеше да усети как въжетата се изплъзват бавно.

- Моля те, помогни ми да разбера. - тя повтори, без дъх, но опитвайки се да задържи погледа на Джеръми. -Аз съм твоя приятелка, знаеш това. Знаем се от доста време.

Бясната гримаса на Джеръми беше покрита с червено. Той все още имаше човешки черти, но нямаше нищо човешко в лицето му. Сега, устните му бавно покриха зъбите му. Сега приличаше повече на човек, и по-малко на животно. И когато проговори, гласът му беше странен, но тя можеше да разпознае, че е гласа на Джеръми.

- Наистина се познаваме от много време. - каза той. - Наблюдавах те откакто бяхме деца, виждал съм те, че ме гледаш.

Мари-Линет кимна. Тя не можеше да каже нищо.

- Винаги съм знаел, че някой ден, когато стане по-големи, може би ще сме заедно. Мислих си, че може би мога да те накарам да разбереш. За мен. За всичко. Мислих си, че ти си единствения човек, който може би нямаше да се уплаши...

- Не съм. - Мари-Линет каза, и се надяваше гласът й да не се разтреперан.

Тя казваше това на фигура, с тениска покрита с кръв, като звяр, готов да нападне. Мари-Линет не смееше да погледне към Аш, за да види колко много беше наранен. Тя държеше погледа на Джеръми.

- И мисля, че мога да разбера. Ти уби г-жа Бърдок, нали? Защото тя е била на територията ти.

- Не нея. - Джеръми каза, гласът ме беше остър и нетърпелив. - Тя беше само старица, тя не ловуваше. Нямах нищо против тя да е тук. Дори върших работи за нея, като да й оправя оградата безплатно... И тогава ми каза, че те идват. Тези момичета.