Читать «Таен вампир» онлайн - страница 62

Попи се чувстваше страхотно в почти всички начини. Усещаше се тайна и силна. Чувстваше се поетична и пълна с възможности. Имаше чувството, че бе изхвърлила старото си тяло, както правеха змиите с кожата си, за да разкрие чисто ново тяло отдолу. И знаеше, без да е особено сигурна откъде го знае, че няма рак.

Беше се махнало, дивото нещо, което растеше в нея. Новото й тяло го бе убило и погълнало, някак си. Или може би всяка клетка, която изграждаше Попи Норт, всяка молекула, се бе променила.

Както и да е, тя се чувстваше изпълнена с живот и здраве. Не просто по-добре от преди да получи рака, но по-добре от всяко чувство, което бе изпитала в живота си. Имаше странната ясна представа за тялото си, мускулите й, кожата й, всичко работеше по един сладък и едновременно магически начин.

Единственият проблем бе, че е гладна. Отнемаше й цялата воля да не скочи на русият тип в дупката. Филип. Брат й. Знаеше, че той й е брат, но също така беше и човек, и тя можеше да усети богатото количество, изпълнено с живот, което се движеше из вените му. Наелектризиращата течност, която й бе нужна за да оцелее.

„-Скочи му”, някаква част от мозъка й прошепна. Попи се намръщи и се опита да избута мисълта. Усети някакво смушкване в долната си устна и инстинктивно го мушна с пръст. Беше зъб. Нежен извит зъб. И двата й кучешки зъба бяха удължени, заострени и страшно чувствителни. Колко странно. Разтърка ги нежно с пръст, после предпазливо ги опипа с език. Натисна ги върху устната си. След малко те се свиха в стара си форма. Ако мислеше за хора, пълни с кръв като плодове, те отново се появяваха.

„-Хей, вижте какво мога да правя.”

Но тя не закачи двете мрачни момчета, които запълваха дупката. Вместо това се огледа и се опита да си отвлече вниманието.

Странно, не изглеждаше да е ден или нощ. Може би имаше затъмнение. Беше прекалено мъгляво, за да е дневно време, но прекалено ярко за нощ. Можеше да види листата по кленовете, както и испанския сив мъх, пълзящ от дъбовете. Малки молци трептяха около мъха, и тя успяваше да види бледите им крилца.

Когато погледна към небето, се шокира. Имаше нещо летящо там, голямо кръгло нещо, блестящо със сребърна светлина. Попи си помисли за космически кораби, за извънземни светове, преди да осъзнае истината.

Това беше луната... Просто обикновена пълна луна. И причината, че тя изглеждаше толкова голяма и трептяща, бе, че Попи сега имаше и зрение през нощта. Ето защо можеше да види молците. Всички усещания бяха пронизителни. Привлекателни миризми се вееха около нея, миризмата на малки ровичкащи се животинки и деликатесни птици. По въздуха дойде дразнещ намек за заек.

Можеше също така и да чува неща. Когато завъртя главата си, като че чу лаят на куче до себе си. После осъзна, че то е далеч от тук, извън гробищата. Просто звучеше близо.

„Сигурна съм, че мога и да тичам бързо”, си помисли тя. Усети краката си леки. Искаше й се да затича в прекрасната, великолепно-благоуханната нощ, да бъде едно с нея. Тя беше част от нея в момента.