Читать «Таен вампир» онлайн - страница 63

„Джеймс”, каза тя. А най-странното бе, че го каза, но не на глас. Това бе нещо, което знаеше как да стори

без да му мисли много.

Джеймс погледна нагоре над копаенето си. „Дръж се”, отвърна той по същият начин. „Почти свършихме,

хлапе”

„После ще ме научиш ли да ловувам?”

Той кимна леко. Косата му падаше на челото и той изглеждаше като очарователен мърлъо. Попи се почувства така, сякаш никога досега не го бе виждала наистина, защото сега го виждаше с нови сетива.

Джеймс не бе просто блестяща кафява коса, енигматични сиви очи и гъвкаво-мускулесто тяло. Той бе миризмата на зимен дъжд, звукът на хищническото му сърцебиене и сребърната аура на силата му, която можеше да усети.

Можеше да усети ума му, слаб, макар и с невъобразима сила, но някак нежен и тъжен едновременно.

„Сега сме ловни партньори”, каза му с нетърпение тя, а той се усмихна криво. Но подсъзнателно, тя знаеше, че той се тревожи. Беше тъжен и разтревожен за нещо, нещо, което криеше от нея.

Не можеше да мисли за това. Не се чувстваше гладна вече... само странно. Сякаш имаше проблеми с поемането на достатъчно въздух.

Джеймс и Филип разтърсваха дебела хартия, разгръщайки я върху ковчега, за да го скрият. Нейният ковчег.

Забавно, не бе мислила за това по-рано. Беше лежала в гроб, би трябвало да се чувства отвратена или уплашена.

Но тя не беше. А и не помнеше да е била в него, не помнеше нищо от момента, в който заспа в спалнята си, докато не се събуди от гласа на Джеймс, който я викаше. Освен съня...

-Окей – каза Джеймс. Прегъваше една дебела хартия. –Можем да тръгваме. Как се чувстваш?

-Мммм... малко налудничаво. Не мога да си поема дълбоко въздух.

-Нито пък аз – каза Фил. Той дишаше затруднено, сбръчквайки чело. Не знаех, че изкопаването на гроб е толкова трудна работа.

Джеймс погледна към Попи с търсещ поглед.

-Смяташ ли, че ще можеш да се упътиш до апартамента ми?

-Хмм? Предполагам. – Попи всъщност не знаеше точно за какво й говори той. Как да го направи? И как

отиването да апартамента му ще й помогне в дишането?

-Имам няколко безопасни донори в сградата. – каза Джеймс – Не ми се ще да се разхождаш по улиците, за това мисля, че там ще се оправиш.

Попи не попита какво има предвид той. Имаше проблеми с изчистеното мислене. Джеймс искаше от нея да се скрие на задната седалка на колата му. Попи отказа. Имаше нуждата да седне отпред и да усети въздуха на нощта в лицето си.

-Добре – най-накрая отвърна Джеймс – Но поне прикрий лицето си с ръка. Ще карам по затънтени улици.

Няма да те видят, Попи.

Не изглеждаше някой от улицата да я вижда. Въздухът, удрящ бузите й, беше хладен и приятен, но все пак не й подпомагаше дишането. Без значение как опитваше, не изглеждаше да поема правилно въздух.

„Хипервентилирам”, помисли си Попи. Сърцето й препускаше, устните и езика й бяха сухи като лист. И все пак все още имаше чувството, че въздухът не й достига.

„Какво ми става?”

Тогава започна болката. Агонизиращи пристъпи в мускулите й-като спазъм, който би трябвало да получи, когато излиза на сцена в гимназията. Смътно, през болката, тя си спомни, за нещо, което П.И. учителят бе казал: „Спазмите се получават, когато мускулите не са снабдени с достатъчно кръв. Спазми в ръцете и краката, група мускули измиращи от глад.”