Читать «Таен вампир» онлайн - страница 21

Попи се разкрещя.

- Не искаме сестрата да се върне, нали? – каза Джеймс и сложи ръка на устата й.

- Боже мой, господи! – каза момичето, след като той махна ръка от устните и.

- Помниш ли, когато казваше, че чета мислите ти, когато чувах неща, които ти не можеш, или се движех по- бързо от теб? – каза момчето.

- Господи!

- Истина е, Попи! – Той повдигна оранжевия стол и изви един от металните му крака. Направи го елегантно, без никакво усилие.

– По- силни сме от хората – продължи, връщайки крака на стола в първоначалния му вид.

– Виждаме по-добре в тъмното, създадени сме да ловуваме.

- Не ми пука колко си силен – започна тя.

– Невъзможно е да си вампир! Познавам те от петгодишен и с всяка година растеш, също като мен. Обясни това!

- Всичко, което знаеш, е грешно. – Попи се втренчи в него. Джеймс пое въздух и продължи.

– Всичко, което си мислиш, че знаеш за вампирите, си го научила от романите или от телевизията. Всички книги са писани от хора, мога да ти го гарантирам. Никой от нощния свят не смее да наруши правилото за поверителност.

- Нощният свят? Къде се намира?

- Това не е място, а тайно общество на вампирите, вещиците и върколаците. Ще ти обясня по-късно – каза мрачно той.

– Просто е. Вампир съм, защото и родителите ми са. Роден съм вампир. Ние сме от рода „Ламиа”.

- Родителите ти ? – Попи си спомни за господин и госпожа Размусън, за тяхната луксозна къща в стил ранчо и златния мерцедес.

- Ламиа е древен вампирски род, чиито представители са родени от двама родители от нашия вид. – Говореше Джеймс, игнорирайки я.

– Родени сме и растем също като хората, с изключение, че можем да прекратим растежа си, когато поискаме. Дишаме, разхождаме се на дневна светлина, дори можем да ядем нормална храна.

- Родителите ти... – промълви Попи едва доловимо.

Джеймс я погледна.

- Да, родителите ми. Виж, да не мислиш, че майка ми работи като интериорен дизайнер, защото ни трябват пари? Това е начин да се среща с много хора, същото важи и за баща ми, който е психиатър. Нужни са само няколко минути насаме с някого, достатъчни са, за да не помни нищо след това.

Попи потръпна.

- Значи ти... пиеш човешка кръв? – Въпреки всичко, което видя, Попи не можеше да изрече тези думи без да се засмее.

- Да, разбира се! - отговори с нежен глас, гледайки към лентите на адидаса си.

Той погледна нагоре и погледа му се спря върху нея. Очите му бяха сребристосиви. Попи се облегна на купчината възглавници върху леглото си. Беше й по-лесно да повярва, след като невероятното вече я бе връхлетяло по-рано днес. Реалноста вече се бе преобърнала. От какво значение бе още едно невъзможно нещо? Ще умра, а приятелят ми е кръвожадно чудовище – помисли си тя. Но с това аргументите й приключваха. Момичето бе изтощено, а двамата с Джеймс продължаваха да се взират един друг в тишината.

- Добре! – промълви тя. Думите й изразяваха всичко, което бе осъзнала.

- Не ти го казах само за да ми олекне – започна той с онемял тон. – Казах ти, че мога да те спася, помниш ли?