Читать «Белова» онлайн - страница 27

Исках да си сложа ръкавиците, но не ги намерих. Явно порив на вятъра ги беше запратил някъде встрани. Може би на сто метра, а може и на един. Така или иначе не се виждаха. Засмях се — нямах сили да извикам. Все пак не достигнах. Все пак те победиха. Лабораторната мишка, успяла да се измъкне от клетката, изобщо не се беше спасила. Лабораторните мишки не оцеляват в природата. Дори и да не ги преследват специално… Превит, за да предпазя лицето си от вятъра, аз вече не се опитвах да се съпротивлявам. Ту разтривах с голата си ръка лицето си, ту се опитвах да сгрея длани с дъха си. Всичките ми сили отиваха за едно-единствено нещо — да не падна. Ако паднех, щях да заспя мигновено и завинаги. Макар че струва ли си да се съпротивлявам? Така или иначе всичко ще свърши точно по този начин. Глупаво. Та нали изминах цялото разстояние. Прехвърлих уродливите хълмове с техните глупави „възвишения от издигане и термокарстови падини“. Бях се заблудил. Може би на десет метра от мен, зад каменните стени, пламти огън в камината и митничарят си пийва горещ глинтвайн, поглеждайки с удоволствие към яростната виелица… Вятърът ме блъсна силно в рамото. Опрял ръка в снега, не се поддадох. Вятърът ме блъсна отново. После ме подхвана под мишниците и ме вдигна на крака. Вятърът? Захриптях, вглеждайки се в тъмнината. Но замръзналите ми ресници и тъмнината наоколо вече не ми позволяваха да видя нищо. Можех само едва-едва да местя крака, помагайки на мъкнещия ме през виелицата човек.