Читать «Белова» онлайн - страница 26

Свих рамене и си казах, че ще решавам проблемите един по един. Във вестника нямаше никакви призиви да бъда задържан. И доколкото разбирах морала на функционалите, те никога не си пъхаха носа в чужди работи. Ресторантьорът хранеше, фризьорът подстригваше, полицаят хващаше и не пускаше. Колкото и да е странно, оказа се, че ми е по-трудно да вървя по равното. От тази страна на хълмовете имаше сняг. Не твърде дълбок, до глезените, максимум до коленете, но това все пак пречеше. Без да се огорчавам прекалено много от ситуацията, известно време газех снега. Докато не усетих, че започва да се стъмва. Съдейки по положението на слънцето, имаше още три-четири часа до залеза. Но след краткото затишие вятърът задуха отново, нещо повече — усили се. Облаците забулиха небето със съвсем плътна завеса, скоро вместо слънцето отгоре проблясваше само мътно петно. Снегът започна да вали на тежки парцали, едва ли не на буци. И започна да застудява — въпреки всичките приказки, че когато вали сняг, става по-топло. Явно това не важеше за Янус. Упорито продължавах да вървя. Ставаше все по-тъмно, завесата на снежинките отдавна беше скрила от мен кулата на непознатия митничар. Вървях. Краката ми затъваха в снега. Ръцете ми мръзнеха в ръкавиците. Когато спрях за минута да успокоя дишането си, се оказа, че плетената шапка на главата ми е подгизнала от пот. Свалих я, поколебах се и я изхвърлих, като се загърнах по-плътно с качулката. Извадих от раницата остатъците от натрошилия се от студа шоколад и ги сдъвках. После отхапах къс замръзнала сланина и изпих остатъка от чая в термоса. Чаят вече беше студен. Както и да го гледах, оставаше ми да измина не повече от километър. Дори и в сняг до коленете и във виелица — нямаше да е повече от половин час. Още не бях окапал, за един километър щяха да ми стигнат силите. Най-важното беше да не пропусна. Да не мина покрай кулата, на десет крачки от нея. Та нали предишните навици трябваше да ми помогнат! Поне мъничко! Нали чувствах накъде да вървя, знаех разстоянието до своята кула с точност до метър! Вървях, а снеговалежът се усилваше, ставаше все по-плътен. Гребях с ръце в сивата пелена, търсех пътя опипом, сякаш плувам в желе, спирах се на всеки пет минути, оглеждах се, опитвах се да забележа нещичко — светлинка, стена, тъмен силует в небето… Нищо. Сняг под краката. Сняг над главата. Сняг наоколо. И все по-тъмно, по-тъмно, по-тъмно… Спрях се, приседнах и притиснах ръце към гърдите си. Всичко наоколо фучеше, сиво и мразовито. Виелицата, която отначало ме шибаше в лицето с бодливи пръски, не отслабваше, но докосванията й кой знае защо станаха ласкави, почти нежни. Замръзвах… Смъкнах си ръкавиците и противно на всички заричания ги хвърлих под краката си, след което дълго търках очите си и разтривах бузи. По клепачите ми се беше образувала ледена коричка. Изобщо не чувствах бузите си — кожата им беше грапава, като брезент. Мразя студа…