Читать «Белова» онлайн - страница 25

 Ние, жителите на големите градове, сме свикнали да очакваме опасността — но само своята, обичайната. Пияни хулигани пред портата, шофьор идиот в насрещното движение, терорист в самолета, отровен от близкия завод въздух. Нашите опасности в голямата си част са техногенни и човешки. Земетресенията, цунамитата и наводненията по принцип не са за нас. Дори в градовете, където се случват природни пакости, като Токио или Лос Анджелис, нормалният гражданин се страхува повече да не го уволнят от работа, отколкото от коварството на стихията. Свикнали сме да смятаме природата за покорена, без изобщо да се интересуваме от мнението й. И само онези граждани, които са свикнали да работят далеч от градовете, гледат на опасностите на мегаполиса със снизходителна усмивка. Те знаят колко бързо и лесно убива четирийсетрадусовият студ, как свлачищата смилат къщите на чакъл и трески, как земетресението измита от земята всякакви следи от човешко присъствие. А останалите по-добре изобщо да не научават това. Изправих се, сложих си ръкавиците — и се изумих колко бързо са загубили топлината си. Уж ръцете ми не бяха замръзнали… но ръкавиците се бяха изстудили… Какво пък, ще ми е за урок. Свалих ръкавиците и ги скрих някъде под якето. Когато отново се изкачих на билото, почувствах, че вятърът или се е усилил, или е станал по-студен. Впрочем термометърът не потвърди усещанията ми. Минус десет градуса. Явно така ми се струваше след почивката. Продължих да вървя. Хълмовете като че ли нямаха край. Това, което на картата предизвикваше търсенето на игриви сравнения, се оказа каменни пришки, подпухнали по пътя ми. Вървях през ледената виелица, ту носеща в лицето ми снежна суграшица, ту побутваща ме в гръб с резки, коварни удари. Паднах два пъти, като единия път потънах в снега почти до главата. Мина доста време, докато се измъкна. След четири часа, когато останах съвсем без сили и започнах да се отчайвам, Янус изведнъж реши да се смили над мен. Вятърът утихна — мигновено, сякаш някъде щракнаха бутон и изключиха гигантски вентилатор. Снежните облаци се разпръснаха, слънцето просветна в небето като мътна лампичка (ние, децата на мегаполисите, обичаме да сравняваме природните явления с техниката). Хоризонтът, допреди миг притиснат от снежни стени, стремително се отдалечи. И аз установих, че почти съм минал хълмовете. Отпред — не чак толкова далеч, на четири-пет километра — се издигаше кулата, много спретната, белокаменна, с релефни зъбци отгоре. Приличаше на топ от обикновен евтин шахмат. Погледнах назад с надеждата, че някъде далеч ще просветне с жълта искра прозорчето на дома на Василиса. Не, разбира се, вече нищо не се виждаше… — Дяволът не е чак толкова черен… — промърморих. Само в града човек, говорещ със себе си, предизвиква усмивка или раздразнение и погнуса. Насред пустинята, без значение дали снежна или пясъчна, разбираш колко ни е необходим живият глас и започваш да разговаряш с единствения достъпен ти човек, с най-верния събеседник — със самия себе си. След пет минути, възползвайки се от затишието, вече започвах спускането си от последния хълм. Всички капани бяха останали зад гърба ми; сега, както се пее в детската песен, „само небето, само вятърът, само радостта са пред мен…“. Впрочем не държах на вятъра. Небето и радостта напълно ме устройваха. Ще почукам на вратата… А ако митничарят не ме пусне? Ако се опита да ме задържи? Нали всички функционали получават смотания вестник…