Читать «Белова» онлайн - страница 23

— А ако не щурмуват? — попитах аз. И сам се усмихнах на глупостта, която изтърсих.

— Нека почакаме — съгласи се Василиса. Както ми се стори, с облекчение. В този момент почукаха на харковската врата. Внимателно, учтиво, деликатно. Само онези, които са облечени във власт и сила, си позволяват да чукат така.

— Тръгвай. — Василиса мигновено отвори вратата към Янус. Миришеше на мраз, в отвора на вратата се завихриха снежинки.

— Върви на запад! Няма да ги пусна веднага, ще разполагаш с час или два.

 — Ще си имаш проблеми — казах аз.

 — Да допуснем, че съм била в Нирвана — усмихна се Василиса.

— Получи се почти като при Пушкин… Била съм в Нирвана, навестила съм клетниците. А това, че съм те пуснала в Янус — такава ми е функцията, да пропускам хора оттук! Още не съм успяла да прочета вестника, нищо не знам, не съм чула… Тръгвай! Тя бързо докосна с устни челото ми — този път без никаква еротика, като сестринска или майчина целувка. И ме избута във виелицата. Вратата зад гърба ми се хлопна меко, почти безшумно. Обърнах се. От тази страна домът на Василиса изглеждаше като руините на крепост, в която по чудо е оцелял един-единствен донжон. Самотният прозорец на втория етаж блещукаше с мътна трепкаща светлина — като от факел или свещ. Постройката се намираше върху склон, под пропаст, виждаше се сковано от лед, затрупано със сняг русло на река. А наоколо бушуваше фъртуна. Във въздуха се носеха снежинки, снегът под краката ми поскърцваше, за щастие наистина не беше дълбок. Слънцето едва прозираше през снежните облаци. Хълмовете, които трябваше да прехвърля, стояха пред мен като тъмна неприветлива стена.

— Ще се справя — обещах си. И тръгнах към хълмовете.

4

Откакто човек се е научил да брои, е станало доста по-лесно да се дават обяснения. Кажеш ли „шепа храбреци са удържали превъзхождащите ги противникови сили“, само ще свият рамене — шепите може да са какви ли не. А когато отсечеш: „триста спартанци против десетки хиляди перси“, веднага става ясен мащабът. Едно нещо е „чувал с пари“, съвсем друго — „мултимилионер“. Едно е „страшен студ“, друго — „минус четирийсет“. Едно е „маратонско разстояние“, абсолютно друго — „четирийсет и два километра“. Никакви думи, никакви цветисти епитети не могат да се сравнят със силата на числата. Двайсет и два километра. Минус десет по Целзий. Честно казано, съвсем не най-страшната аритметика. Обичах зимата. И даже почивката през зимата. Нека чужденците имат пълната увереност, че през зимата „руският мужик се затваря в селската си къща и пие гореща водка от самовара“. В действителност да отидеш през зимата в санаториум в Подмосковието е голямо удоволствие. Дори и да не си почитател на зимните спортове, все ще успееш да си намериш занимание — от каране на снегоходи и ски до най-обикновени разходки на чист въздух. А колко приятно е след това да се пие горещ чай! (Да бъдем откровени, и някоя друга чаша водка няма да навреди.) Също и да се поплува в басейна, като се гледат през стъклените стени заснежените дървета, да се отиде на сауна…