Читать «Белова» онлайн - страница 170

— Не, не приятелка, по-скоро боен другар — усмихнах се аз. Майка ми, която ме следеше бдително — не съм ли твърде пиян, дали да не ме настани на дивана в гостната — потрепна:

— Какъв „боен другар“? Ти какво, да не си се свързал с някакви неформални организации? Задавих се с чая. В известен смисъл майка ми беше уцелила.

— Не, майко. Това е просто израз… — Остави го на мира — каза баща ми.

— Синът ни не е глупак, не страда от стаден инстинкт. Ако пожелае, ще разкаже. Негова си работа. Допих чая, изправих се и жално попитах:

— Е, какво? Ще ми дадете ли за такси?

— Ще ти дадем — каза татко.

— Защо не останеш? Имам коняк, ще изпием още по чашка…

— Данила! — в гласа на майка проличаха металически нотки. — Какъв е този среднощен алкохолизъм? — Като лекар твърдя, че от чашка коняк преди лягане…

— Той вече си е изпил чашката! Кириле, сега ще ти донеса парите. Дали да не те изпратим? Или да ти повикаме такси?

— Мамо, нали с мен е Кашу, кой ще нападне човек с такъв свиреп охранител! — помолих се аз.

— А за повикването… ще си спра на улицата, ще ми излезе двойно по-евтино… Колкото и да е странно, позоваването на Кашу ги успокои. Макар че, разбира се, основният начин, по който Кашу, би могъл да защити стопанина си, е като лиже лицето на врага до смърт. Тръгнах си със старото си яке, което майка ми намери, тъй като според нея другото беше „много леко“. Наложи се и да изслушам лекция на тема колко крехко нещо е здравето и колко е важно да си го пазя. Според мен якето на Дитриш щеше напълно да ми свърши работа, докато изтичам до улицата и си хвана такси, но не спорих. Кашу, съобразявайки, че се прибираме вкъщи, радостно дърпаше каишката. Аз стоях в кръга светлина от улична лампа, вдигнал ръка. Нещо не ми вървеше — колите ме отминаваха, никой не искаше да заработи. Най-накрая, изсвирвайки със спирачки, спря раздрънкана жигула. Отворих вратата и се разкикотих.

— О, редовен клиент! — каза весело шофьорът кавказец. — Сядай! — С кучето съм, нали няма проблем? — Няма, и кучето е човек. Сядай. Седнах в уютната топлина, миришеща на цигари, пуснах Кашу на задната седалка и строго му наредих да легне.

— Там има парцал, избърши му лапите — каза таксиджията. — Хубаво куче. Породисто ли е?

— Аха… Наведен назад, бършех лапите на Кашу. Колата вече беше тръгнала. — В Медведково беше, нали? Как си, разреши ли проблемите си? Помня, че се мотаеше из целия град, беше ти се случила някаква беда, нали?

— Имаше нещо такова — съгласих се аз.

 — А и не съм разрешил нищо, честно казано. Но ги решавам… — Всички проблеми не могат да се решат — каза философски шофьорът. Извадих кутията с цигари. На дъното лежаха два броя.

— Искате ли? — попитах.

— Тютюнът не е нещо особено, но го нося отдалеч. При нас не се намират такива.

— Почерпи, щом не ти се свиди. Кашу отзад кимна, изказвайки си мнението и за пушенето изобщо, и за пушенето в колата.

— Хубав тютюн — каза учтиво шофьорът.

 — Силен.

— Да, спокойно може да се каже, без човек да си криви душата… — съгласих се аз.