Читать «Белова» онлайн - страница 172

 Вулканичната пустош слабо ме интересува, но виж, музеят с крилатия му пазител е интересно нещо. А ако всичко на света ми омръзне, ще отида в Аркан. Ще променям другите светове. Току-виж ми се удаде да създам по-добър свят? Такъв, в който никому няма да са нужни функционали? Където всичко ще бъде хубаво. В края на краищата няма друг изход. Гледах към телефона и знаех със сигурност, че Котя сега също не спи. Чака моето обаждане. Трябва да извадя грижливо пазената хартийка и да набера дългия номер на сателитния телефон… Телефонът звънна. Хванах слушалката, натиснах бутона за приемане на разговора. Бавно я поднесох към ухото си.

— Ало? Нали не те събудих?

— Не — отговорих аз.

— Седя, пия кафе.

— На мен също не ми се спи — утеши ме Котя.

— Седя и се занимавам с щуротии. Съчинявам стихове.

— Лирически или тържествени?

— Сатирични. За това как на стария ветеран Василий Тьоркин са му изпратили призовка за армията. Ето, слушай… „Отвори я. Чете я гръмко Непреклонния войник: „Елате утре, Василий Тьоркин, в районното военно!“. Погледна изпод очилата: „Какво е станало с Родината, щом до старци сте опрели?“. Мънка лейтенантът голобрад, червен от срам: „Явно груба грешка има тук! По нашите ведомости сте на осемнайсет…“. Разсмя се Ваня Тьоркин, любимият ми дядо: „Ех, момчета, ех, че номер — компютърът ви се е чалнал. Защо не добавите сто?“. Лейтенантът затрепери.“

— Смешно е — казах аз. — Поздравявам те с откриването на ново развлечение. За какво се обаждаш?

— Че защо да не се обадя? На кой друг да звънна? Ако събудя Илан, няма да оцени хумора, тя не е чувала за никакъв Вася Тьоркин*… — Той замълча. После попита деловито:

— Е, избра ли? Защо да протакаме?

[* Василий Тьоркин е герой от поемите на Александър Твардовски „Василий Тьоркин“ и „Тьоркин на онзи свят“. — Бел.прев.]

— Ти няма защо „да протакаш“. А аз съм млад, всеки ден е радост за мен.

— Да, не помислих за това — съгласи се Котя.

— Нали седя тук като на тръни…

— „Тук“ — това в твоята Шамбала ли е? Добре се чува, само има леко закъснение…

— Аха. Ако искаш, намини. Ще обявим временно примирие. Погледнах през прозореца. Съмваше се. — Не, прав си. Няма какво да протакаме. Нека да го направим така… днес по пладне. Само че мястото да не е някакво помпозно…