Читать «Белова» онлайн - страница 168

 — Ще му се обадя — казах аз. Пощальонът въздъхна. — Добре. Така и предполагах. Тогава, с ваше позволение, се оттеглям. Разбира се, ако все пак не възнамерявате да ме убиете.

— Не — казах аз. Надигнах се и с всичка сила цапардосах пощальона по лицето. Той се строполи с грохот, а клетата супа падна за втори път през този ден и се разля. Бършейки кръвта от лицето си, пощальонът извика болезнено, докосвайки ченето си. Изправи се. — За какво? — За кардинал Рудолф, за Елиса. За кученцата от Твърд. Мислиш ли, че не разпознах гласа на невидимия?

— Това беше операция на арканците, аз само ги съпровождах. Дори не бях въоръжен!

— Вярвам ти. Затова не те убих. Трима сервитьори бързаха към нас, а вътре в кафенето девойка от персонала звънеше на мобилния си телефон — не беше трудно да се досетя на кого.

— Въпреки това — каза пощальонът, като придържаше челюстта си и леко фъфлеше — лично аз ви пожелавам победа.

Той се обърна и с твърда крачка тръгна към колата си. Обърнах се към сервитьорите. Много ми се искаше да нашамаря някого. Момчетата бяха здравеняци, но нещо в мен ги смути и те се спряха.

— Пане, това е възмутително! — извика един от тях.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Взех гарафата и направо от нея допих остатъка от водката на екс. Проклетата тревичка не пропусна да заседне в зъбите ми. Хванал с едната ръка гарафата, започнах да пиша с другата във въздуха. Огнените знаци се изтръгваха от пръстите ми леко и с охота. Единият от сервитьорите се прекръсти, а другите двама застинаха. От далечната маса, където тихо се галеха двама влюбени, се разнесе истеричен писък.

— Чао, момчета — казах аз и пристъпих през портала. И отгоре на всичко им свих гарафата… Така се раждат нездравите сензации. Леко ми се виеше свят. Или скоковете през пространството действаха така, или беше от изпитата водка… Стоях във вход. Обикновен, леко позамърлян вход на не луксозен, но и не съвсем занемарен многоетажен блок. Сложих гарафата върху радиатора и изплюх тревичката. Постоях, гледайки вратите на асансьорите. На едната от тях висеше залепена с тиксо бележка: „Не работи, майсторът ще дойде утре“. Съдейки по вида й, бележката висеше вече три дни. Интересно, колко ли часът е сега? Навън беше нощ. Но се чуваха гласове, кучешки лай. Навярно единайсет часът. Времето на разходките на кучетата в московските дворове… Знаех къде се намирам. В края на краищата в този дом беше преминало детството ми. На площадката на третия етаж двамата със съученика ми Вовка за първи път пушихме и решихме единодушно, че цигарите са гадост, но нали трябваше да сме големи хора. А след осми клас заедно с него и с две момичета изпихме там бутилка долнопробно сладко шампанско, след което за първи път се целувах… първо с Маша, после с Ленка. Беше смешно и, кой знае защо, съвсем не еротично. Приближих се към пощенската кутия, натиснах вратичката и я отворих без ключ. Извадих нов брой на „Комсомолска“ — баща ми упорито се абонираше за вестника, а не го купуваше от лавките, както всички нормални хора, — рекламна листовка на супермаркета „Грошче“ и брошура с предложение за интернет от „Корбина телеком“ при изгодни условия. Потърсих с очи картонения кашон, който обикновено стоеше тук за разни боклуци, но не го намерих. Наложи се да пъхна рекламата в джоба си. Извиках онзи от асансьорите, който работеше, и се качих на осмия етаж. Постоях при вратата, вслушвайки се. После позвъних. Кашу залая жизнерадостно, отработвайки функцията си. Изщрака ключалката. Работата на ключовете е проста. Пъхат го в ключалката, проверяват дали е правилният ключ, завъртат го… Ако беше така и с хората, щеше да е по-лесно.