Читать «Белова» онлайн - страница 169

— Кириле? — Баща ми стоеше на вратата само по гащета и потник.

— Защо без да се обадиш? Влизай, сине… Кашу излетя на площадката, заподскача в краката ми. Подхванах го и влязох.

— Попременил си се, виждам.

— Баща ми внимателно ме огледа. — От Хохландия* ли си купи дънките?

[* Подигравателно наименование на Украйна. — Бел.прев.]

— Аха, там се оказаха по-евтини — съгласих се аз, събувайки обувките си. Кашу ближеше лицето ми и от време на време недоволно сумтеше. Баща ми демонстративно ме подуши.

— Какво, пил ли си?

— Мъничко. Във влака. Майка ми излезе по халат и веднага се изказа:

 — Много си блед. Отслабнал си. Ще хапнеш ли?

— Ял съм.

— Продължавах да стоя, гледайки замислено родителите си.

— Май ще си тръгвам. Дойдох за Кашу. Ще ми дадете ли малко пари назаем за такси? Че не успях да обменя, а бюрата са затворени.

— Ти какво, Кира, и чай ли няма да пийнеш? — възмути се мама.

— Защо не преспиш у нас? Миришеш на водка.

— Добре съм, мамо — запротестирах аз. — Хубаво, ще пийна един чай. Само че набързо. Майка ми отиде в кухнята, мърморейки недоволно. Баща ми внимателно ме разглеждаше.

— Някак си се изменил, Кириле. — Кое не е наред? — Сякаш си възмъжал. — Татко, закъде повече, не съм на десет години! Може би съм поостарял?

— Очите ти са станали сериозни.

 — Баща ми въздъхна, взе от ръцете ми вестника.

— Да ходим да пием чай. Минаваш веднъж на три дни…

— На три дни? — попитах тъпо аз.

— Ами кога тръгна за твоя Харков? Преди три… не, четири дни. Още по-зле. Ако знаеш на майка ти как й е мъчно…

— Четири дни — казах аз замислено.

— По влаковете… времето тече по друг начин. Струваше ми се, че не съм ви виждал от много отдавна… Чаят беше вкусен, свеж. Майка никога не го прави с пакетчета, само в чайник. Казва, че пакетчетата миришат на хартия… Послушно си пиех чая, хапвах си от някаква твърде сладка торта. Кашу легна в краката ми, пъхна нос в чорапите ми и кихна недоволно, но все пак не напусна поста си.

— Ти какво, да нямаш приятелка в Харков? — мимоходом се поинтересува баща ми. Явно бяха обсъждали този въпрос, след като аз ни в клин, ни в ръкав (според техните разбирания) се изнесох от Москва, оставяйки им кучето.