Читать «Изкуството на заблудата» онлайн - страница 213

Ламоя се обади от кабинета си на диспечера на отдел „Специални операции“. Там не бяха чували Матюс да е напускала сградата.

— Провери ли дамската тоалетна? — попита диспечерът.

Сержантът измърмори нещо на мъжа, неспособен да говори разбираемо. Тя не беше в тоалетната — беше сигурен в това. Нещо или някой я бяха накарали да излезе от сградата и той трябваше на всяка цена да разбере какво става. Обади се на Болд, пусна съобщение на пейджъра на дежурните детективи да му се обадят. Позвъни в лабораторията, в кабинета на съдебния лекар. На всеки, за когото се сети.

Джон бе плувнал в студена пот. Очите му смъдяха, дланите му бяха влажни.

Какво му ставаше, по дяволите?

51.

Свободно време

В добавка към червеното листче със записаното обаждане по телефона, чието донасяне прекъсна в неподходящ момент разпита на Вандърхорст, Матюс откри, че имаше съобщение и по гласовата поща на мобилния си телефон. „Госпожица Матюс? — Чуруликащият глас на Маргарет бе достатъчен да я накара да се почувства зле. — Аз… Аз сериозно загазих. Наистина сериозно. Казахте да се обадя. Така че… така че се обаждам.“ Никакъв адрес, никакъв телефонен номер. Дафни порови в джоба на дънките си и измъкна сгънатото листче. „Слава богу!“ — помисли си, доволна, че го бе запазила.

На него също липсваше адрес, беше отбелязано само „над «Пицария Марио»“. Психоложката извади телефонния указател и запрелиства жълтите страници. Никога не бе одобрявала идеята на Маргарет да се настани на това място. Покрив над главата бе едно нещо, но с бебето, което носеше, тя се нуждаеше от предродилни грижи, солидно хранене и лекарски прегледи. Подслон над заведение за пици? Какво представляваше то — публичен дом, сексшоп, свърталище на наркомани? Най-накрая го откри на белите страници: „Пицария Марио“. Време бе да тръгва. Почувства се ужасно, че бе изгубила връзка с Маргарет, но най-вече, че не е била на нейно разположение през последния един час. При тези момичета всяка минута бе от значение. На улицата животът можеше да се промени за секунди.

— Вземам си „свободно време“ — информира тя цивилната администраторка, която отговаряше за седмия етаж. Изразът означаваше, че за нисшия персонал тази пауза трябваше да се приспадне от работното време, а за чиновете от лейтенант нагоре — просто, че няма да бъдат в кабинетите си и на позвъняванията ще отговарят телефонните им секретари. Администраторката плъзна маркера „присъствие/отсъствие“ на стенното табло и продължи да печата на машината си.

Матюс протегна колебливо ръка към телефона на секретарското бюро пред нея, докато се чудеше дали да се обади на Болд, чийто кабинет бе два етажа по-долу. Разпитът на Вандърхорст бе протекъл добре — по-добре от очакваното, — двамата бяха уцелили верния ритъм, който сигурно се бе сторил на Лу като джемсешън на двойка музиканти. Бе длъжна да му докладва, а и знаеше, че не би одобрил излизането й от сградата, преди да е довършила работата си. Трябваше да се планират серия от психотестове, да се направи консултация с външни експерти, които да потвърдят или оспорят професионалната й преценка. За всяка консултация трябваше да напише и съответния доклад. Усложненията, произтичащи от множеството съдебни постановления, които бе необходимо да се издействат поради факта, че убийствената вакханалия засягаше четири щата, щяха да ангажират повече от половината детективи от отдела „Престъпления срещу личността“, голяма част от ресурсите на криминалната лаборатория и почти цялото й лично време през следващите няколко седмици. Един човек и неговите престъпления щяха да обрекат служител на Сиатълското полицейско управление на истински застой.