Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 7

Коридорът извиваше надясно и вървеше по периметъра на куполовидния дворец. Намираха се на кралския етаж, на две нива от земята, и бяха заобиколени от каменни стени, каменен таван и каменен под. Това беше богохулно. Камъкът не беше нещо, което да газиш. Но какво можеше да стори той? Беше Неверен. Правеше каквото господарите му искаха.

Днес исканията им включваха и това да е облечен в бяло. Свободни бели панталони, привързани с въже на кръста, а над тях отворена отпред тънка риза с дълги ръкави. У паршендите бялото облекло беше традиционно за убиец. Сет не беше попитал защо, ала господарите му обясниха.

Бяло за дързост. Бяло, за да не се сливаш с нощта. Бяло за предупреждение.

Защото, ако ще убиваш човек, то полага му се да види, че идеш.

Сет свърна надясно и пое по коридора, водещ право към покоите на краля. По стените горяха фенери, светлината им не го удовлетворяваше — бяха като редичка яхния след дълги пости. Около фенерите танцуваха огнени духчета, подобни на едри насекоми само от замръзнала светлина. За него фенерите бяха безполезни. Посегна да вземе кесията си и съдържащите се в нея сфери, но се поколеба, щом съзря напред още от сините светлини — чифт лампи със Светлината на Бурята висяха от стената, а в сърцата им грееха бляскави сапфири. Сет се приближи до едната и се пресегна да обхване с ръка обвития в стъкло скъпоценен камък.

— Ей, ти! — извика някой на алетски. В началото на другия коридор стояха двама стражи. Двойна стража, понеже тази нощ в Колинар имаше чуждоземни диваци. Вярно, предполагаше се, че сега диваците са съюзници. Ала съюзите можеха да излязат празна работа.

Този нямаше да изтрае и час.

Сет наблюдаваше приближаването на двамата стражи. Носеха копия; не бяха светлооки и затова им бяха забранени мечовете. Но оцветените в синьо брони бяха украсени, както и шлемовете. Трябва да бяха тъмнооки, но от висшите рангове на гражданите, с почетни места в кралската гвардия.

Предният страж спря на няколко стъпки от Сет и замахна с копието си.

— Отивай си, това място не е за тебе. — Имаше светложълтеникава алетска кожа и тъничък мустак, който обикаляше цялата му уста и се сливаше с брадичката.

Сет не помръдна.

— Е? — рече стражът. — Какво чакаш?

Сет вдиша дълбоко, извиквайки Светлината на Бурята. Тя потече в него, изливайки се от двойката сапфирени лампи на стените, сякаш всмукана от дълбокото му вдишване. Светлината на Бурята забушува в него и коридорът изведнъж притъмня като хълм, над който слънцето е скрито от преминаващ облак.

Сет можеше да почувства нейната топлина, нейния гняв, подобно на буря, влята направо във вените му. Мощта й бе живителна, ала опасна. Подтикваше го да действа, да се движи, да напада.