Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 5

— Какво да кажем на хората, Йезриен? — попита Калак. — Какво ще кажат те за този ден?

— Просто е — отвърна Йезриен, докато се отдалечаваше. — Казваме им, че най-сетне са победили. Съвсем лесна лъжа. Кой знае? Може пък да се окаже вярно.

Калак гледаше как Йезриен се отдалечава през опалената земя. Накрая призова своя меч и го поби в камъка при останалите осем. Обърна се и тръгна в противоположната на Йезриен посока.

И все пак не можа да се въздържи да погледне крадешком назад към пръстена от мечове и незаетото място в него. Там трябваше да е десетият меч.

Онзи от тях, който беше загубен. Когото бяха изоставили.

Прости ни, помисли Калак и тръгна.

4500 години по-късно

Пролог

Да убиеш

„Човешката любов е хладна като планински поток само три стъпки след леда. Ние му принадлежим. О, Отче на Бурята… ние му принадлежим. Само подир хиляда дни ще дойде Вечната Буря.“

Записано в първия ден от седмицата Пала на месеца Шаш в годината 1171, тридесет и една секунди преди смъртта. Обектът беше бременна тъмноока жена на средна възраст. Детето не оцеля.

Сет, син на сина на Валано, Неверен от Шиновар, бе облечен в бяло в деня, когато щеше да убие крал. Бялото облекло беше в традицията на паршендите, чужда за него. Но той постъпи както повеляваха господарите му и не поиска обяснение.

Седеше в голямо каменно помещение, нажежавано от огромни мангали, които хвърляха ярка светлина върху пируващите и образуваха по кожата им капчици пот, а те танцуваха, пиеха, викаха, пееха и пляскаха. Някои падаха със зачервени лица по пода — пирът им идваше в повече, стомасите им се оказваха слаби мехове. Приличаха на мъртви, поне докато приятелите им не ги отнасяха от празничната зала в приготвените легла.

Сет не се поклащаше в ритъма на барабаните, не пиеше сапфирено вино и не стана да танцува. Седеше на пейка в дъното, тих слуга в бяла роба. Малцина на пира по случай подписването на договора го забелязаха. Беше само слуга, а и хората от народа шин лесно можеха да бъдат подминати. Повечето тук, на изток, смятаха рода на Сет за кротък и безобиден. Общо взето, имаха право.

Барабаните подеха нов ритъм. Ударите разтърсиха Сет като четири туптящи сърца, изтласкващи вълни невидима кръв из залата.

Господарите на Сет — презирани от жителите на по-цивилизованите кралства като диваци — седяха на свои маси. Кожата им беше черна, изпъстрена тук-там с червено. Наричаха ги паршенди, бяха сродни на по-кротките робски племена, познати в по-голямата част от света като парши. Странно. Те самите не се назоваваха паршенди — това беше алетското им название. Приблизително означаваше „мислещи парши“. Явно никой не приемаше това като обида.

Паршендите бяха довели музикантите. Първо светлооките алети се поколебаха. За тях барабаните бяха груби инструменти за прости тъмнооки хора. Но виното погубваше и традицията, и приличието, и сега алетските първенци танцуваха в забрава.

Сет се изправи и започна да си проправя път през помещението. Пиршеството бе траяло дълго; дори кралят се беше оттеглил преди часове. Но мнозина все още празнуваха. Както вървеше, Сет беше принуден да заобиколи Далинар Колин, родния брат на краля, който се беше проснал пиян върху малка масичка. Застаряващият, но все още як мъж продължаваше да отпъжда с махване на ръка онези, които опитваха да го накарат да си легне. Къде ли беше Ясна, дъщерята на краля? Неговият син и наследник Елокар седеше на високата трапеза и водеше празненството в отсъствието на баща си. Разговаряше с двама мъже — тъмнокож азиш със странно парче светла кожа на лицето и слабоват човек с вид на алет, който все се озърташе през рамо.