Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 318

Самородна вода беше най-големият град в областта; градът Извор бързо отесня на Макек. Напоследък той говореше за преместване в Клиношип, седалището на местния господар. Станеше ли това, Сет щеше да гази в кръв в продължение на месеци, докато систематично проследи и изтреби всеки един крадец, главорез и съдържател на игрален дом, който не се подчинява на Макек.

Но до тогава имаше време. Сега трябваше да се заеме с натрапника в Самородна вода, мъж на име Гавашав. Сет се понесе из улиците. Избягваше и Светлината, и Меча. Разчиташе вродената му гъвкавост и предпазливост да го направят незабележим. Наслаждаваше се на кратковременната свобода. Напоследък моментите, когато не беше затворен в някой от задимените бордеи на Макек, бяха доста редки.

Докато се промъкваше бързо между сградите, а влажният хладен въздух го галеше, Сет почти можеше да си представи, че отново е в Шиновар. Постройките наоколо не бяха богохулно издигнати от камък, а бяха от пръст, от глина. Като че ли тези ниски звуци не бяха приглушените викове от някоя от кръчмите на Макек, а тропотът и цвиленето на конете из равнините у дома.

Не. В Шиновар никога не беше и помирисвал подобни нечистотии — смрад, която се постигаше само със седмици прокисване. Не беше у дома. Нямаше място за него в Долината на истината.

Сет навлезе в богаташкия квартал, който не беше така гъсто застроен. Самородна вода се намираше в лаит, от изток го бранеше висока скала. Гавашав нагло се беше настанил в огромно имение в източната част на града. Имението принадлежеше на местния господар, който показваше благоразположение към Гавашав. Господарят знаеше за бързото издигане на Макек в подземния свят и затова неговата подкрепа за другия разбойник беше добро средство за противодействие.

Имението беше на три етажа, обграждаше го каменна стена; градините бяха неголеми и спретнати. Сет приближи, приведен ниско. Тук, в покрайнините на града, земята беше осеяна със скални пъпки. Когато минаваше, растенията с шумолене прибираха ластарите си и лениво се затваряха в черупките.

Стигна стената и се притисна до нея. Сега беше най-тъмният час на нощта, между първите две луни. Шин го наричаха час на омерзението, понеже това беше един от малкото отрязъци време, когато боговете не ги гледаха. Горе по стената крачеха войници, нозете им скърцаха по камъка. Гавашав може би мислеше, че тук е в безопасност. Сградата беше достатъчно сигурна за един светлоок господар.

Сет вдиша дълбоко и се зареди със Светлина от сферите в кесията си. Започна да сияе, от кожата му се надигна светеща пара. В тъмнината тя беше доста видима. Сили като неговите не бяха предназначени за извършване на убийства; някога Повелителите на стихиите се бяха сражавали денем, бяха отблъсквали нощта, а не я бяха прегръщали.

Но не това беше мястото на Сет. Просто щеше да му се наложи да се постарае повече, за да остане незабелязан.

Десет удара на сърцето след преминаването на стражите, Сет се Оттласна на стената. Сега тя стана долу за него и той можеше да тича отстрани по каменното укрепление. Когато стигна горе, скочи напред и после се Оттласна леко назад. Преметна се ловко оттатък и пак се Оттласна на стената. Заслиза със залепени на камъка нозе и с лице към земята. Сетне затича и отново се Оттласна надолу, като последните няколко стъпки просто падаше.