Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 31

— Да те отнесе Бурята дано! — рече Каладин и скочи на крака. — Дух! Какво каза? Повтори го! — Духчетата не използваха имената на хората. Те нямаха разум. По-големите, например вятърните или речните духчета, можеха да наподобяват гласове или изражения, но всъщност не мислеха. Те не…

— Някой от вас чу ли това? — попита Каладин останалите обитатели на клетката. Покривът беше тъкмо толкова висок, та Каладин да може да стои прав. Останалите седяха облегнати и очакваха да получат своя черпак вода. В отговор получи само няколко изръмжавания да пази тишина и малко кашляне от болника в ъгъла. Дори „приятелят“ му от преди малко не му обърна внимание. Човекът беше изпаднал във вцепенение, зяпаше краката си и от време на време свиваше и отпущаше палци.

Може би не бяха видели духчето. Много от по-големите духчета бяха видими само за онзи, на когото досаждаха. Каладин отново седна на пода и провеси крака навън. Вятърното духче наистина каза името му, ала несъмнено просто повтаряше нещо, чуто по-рано. Но… никой от хората в клетката не знаеше как се казва той.

Може би полудявам, помисли Каладин. Привиждат ми се неща. Счуват ми се гласове.

Пое дълбоко дъх и разтвори юмрук. Стискането беше смачкало и натрошило листата. Трябваше да ги скрие, за да предотврати още…

— Тези листа изглеждат интересно — каза същият женски глас. — Много ги харесваш, нали?

Каладин скочи и се извърна по посока на гласа. Вятърното духче стоеше във въздуха току до главата му, бялата рокля се гънеше от вятър, който Каладин не можеше да усети.

— Откъде знаеш името ми? — настоя той.

Вятърното духче не отговори. Разходи се по въздуха над дъските, после подаде глава навън и загледа как роботърговецът Твлкав раздава напитки на последните роби от първия фургон. Погледна отново Каладин.

— Защо не се бориш? Преди се бореше. Сега си престанал.

— Какво те е грижа, духче?

Тя изви глава настрани.

— Не знам — рече, сякаш изненадана от себе си. — Но ме е грижа. Не е ли странно?

Беше повече от странно. Какво разбираше той от духче, което не само ползваше името му, а и явно помнеше неща, които той беше правил преди седмици?

— Хората не ядат листа, знаеш го, Каладин — каза тя и разпери прозрачните си ръце. После пак наклони глава. — Или ядете? Не мога да си спомня. Толкова сте странни, тъпчете разни неща в устите си, вадите други, когато смятате, че никой не ви гледа.

— Как така знаеш името ми? — прошепна той.

— А ти как го знаеш?

— Знам го, защото… защото е мое. Моите родители ми го казаха. Не знам.

— Е, и аз не знам — каза тя и кимна, сякаш току-що е победила в някакъв важен спор.

— Добре — отвърна той. — А защо използваш името ми?

— Защото така е учтиво. Пък ти си неучтив.

— Духчетата не знаят какво означава това!

— Видя ли — рече тя и го посочи с пръст. — Неучтив.

Каладин примигна. Добре, беше далеч от родното място, ходеше по чужди камъни и ядеше чужда храна. Може би тукашните духчета не бяха като онези в неговия край.

— Е, защо не се бориш? — попита тя, спусна се, кацна на краката му и се загледа нагоре в лицето му. Не можеше да усети теглото й.