Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 29

Каладин седна, усещаше как под него фургонът трополи и громоли.

— Убих един светлоок.

Безименният му събеседник пак подсвирна, явно сега го оценяваше още по-високо от преди.

— Изненадан съм, че са те оставили жив.

— Не съм роб заради светлоокия, когото убих. Проблемът е в онзи, когото не убих.

— Как тъй?

Каладин поклати глава и спря да отговаря на въпросите на бъбривеца. Мъжът в предната част на клетката най-сетне замлъкна, седна и се втренчи в босите си крака.

* * *

Изминаха часове, а Каладин все така си седеше на мястото и бавно попипваше глифите на челото си. Това беше неговият живот, ден след ден, пътуване в проклетите фургони.

Първите му клейма бяха зараснали отдавна, но кожата около знака шаш беше червена, раздразнена и покрита със струпеи. Пулсираше почти като второ сърце. Болеше по-лошо от изгореното, когато беше хванал горещата дръжка на тенджерата като дете.

Уроците, които Каладин беше получил от баща си, шепнеха в едно далечно кътче на мозъка му и даваха точния начин за третиране на изгорено. Намажи с мехлем, за да предотвратиш инфекцията, промивай веднъж дневно. Спомените не го успокояваха; дразнеха го. Той нямаше сок от четирилистник, нито масло от ралица, нямаше дори вода за промивка.

Зарасналите части от раната обтягаха кожата му и той усещаше челото си стегнато. Не можеше да изтрае и няколко минути, без да се почеше и да раздразни раната. Стана му навик да се пресяга да бърше кръвта, която се процеждаше от цепнатините и да зацапва с нея дясната си ръка. Ако имаше огледало, може би щеше да забележи малките червени духчета на загниването да се трупат около раната.

На запад слънцето залезе, но фургоните продължиха да пътуват. Лилавата луна Салас надникна над хоризонта на изток — най-напред колебливо, сякаш искаше да се увери, че слънцето е изчезнало. Нощта беше ясна и горе трепкаха звездите. През този сезон високо в небето беше съзвездието Поясът на Талн — ивица тъмночервени звезди, които ярко се открояваха от блещукащите бели наоколо.

Робът, който по-рано кашляше, започна отново. Накъсана влажна кашлица. Някогашният Каладин щеше да бърза да помогне, ала нещо у него се бе променило. Толкова много от хората, на които беше опитвал да помогне, сега бяха мъртви. Струваше му се — неразумно — че човекът ще е по-добре без неговата намеса. След като измени на Тиен, после на Далет и отряда, после на десет поредни групи роби, му беше трудно да намери в себе си воля за нов опит.

Два часа след Първата луна Твлкав най-сетне нареди да спрат. Двамата му жестоки наемници се смъкнаха от местата си отгоре на фургоните и се заловиха да стъкнат малък огън. Нескопосното момче Таран, слугата, се погрижи за чулите. Едрите ракообразни бяха на ръст почти колкото фургоните. Те се настаниха и се прибраха в черупките си за през нощта, а щипците им бяха пълни със зърно. Скоро се превърнаха в три грамади в тъмнината, едва различими от камъните. Накрая Твлкав започна да проверява робите един по един, даде на всеки по черпак вода и се увери, че вложенията му бяха в добро здраве. Или поне толкова добро, колкото можеше да се очаква от това злощастно племе.