Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 297

Никога не се сражавай, освен ако не си принуден по време на война.

Бум!

Нека делата ти говорят в твоя защита, а не думите.

Бум!

Очаквай от хората да имат чест и им позволи да оправдаят очакванията.

Бум!

Управлявай така, както би желал да управляват теб.

Бум!

Беше затънал до кръста в изкопа за нужниците; грохотът на трошащите се камъни изпълваше слуха му. Започваше да вярва в тези идеали. Не, вече вярваше в тях. Живееше според тях. Какъв ли щеше да стане светът, ако всички хора живееха според предписанията на книгата?

Някой трябваше да започне. Някой трябваше да даде пример. Тук той имаше основания да не абдикира. Луд или не, сега той вършеше нещата по-добре от Садеас и другите. Достатъчно беше да се види как живеят неговите войници и неговите поданици, за да е ясно, че това е истина.

Бум!

Камъкът не може да се промени, без да се счупи. Дали това не се отнасяше и за хората като него самия? Дали тъкмо заради това изведнъж всичко не стана толкова трудно за него? А защо той? Далинар не беше философ или идеалист. Той беше войник. И — ако искаше да е честен — на младини беше тиранин и войнолюбец. Дали, ако човек прекараше залеза на живота си, като се преструва, че следва съветите на по-добрите от него, можеше да заличи миналото си на убиец?

Започна да се поти. Ивицата, която беше прокопал, беше широка един човешки бой, дълбока до гърдите му и стотина стъпки дълга. Колкото по-дълго работеше, толкова повече хора се трупаха да го гледат и да си шушукат.

Бронята беше свещена. Мигар върховният принц наистина копаеше нужници, облечен в своята Броня? Толкова ли беше зле? Да се плаши от бурите. Да става страхлив. Да отказва да се дуелира и да се брани от клеветите. Да се бои от сраженията и да има желанието да изостави войната.

Да го подозират в опит за убийство на краля.

Най-сетне Телеб прецени, че не е почтително да позволява на всички тези хора да зяпат Далинар и им нареди да се върнат към изпълнението на задачите си. Отстрани работниците и понеже беше взел присърце думите на Далинар, заповяда им да седнат на сянка и „да водят непринудени разговори“. Всеки друг би изрекъл тази заповед с усмивка, ала Телеб беше буквален като самите скали.

Далинар още работеше. Знаеше къде трябва да свърши изкопът; той самият беше одобрил нареждането за строежа. Трябваше да се прокопае дълъг наклонен ров, който да се покрие с намаслени и промазани с катран дъски срещу миризмите. В горния край щеше да е кабинката, а съдържанието щеше да се Превръща в дим веднъж на няколко месеца.

Когато остана сам, работата му беше още по-приятна. Просто един човек, който троши камъни, удар след удар. Като барабаните на паршендите в онзи отдавна отминал ден. Далинар още чувстваше ритъма им, чуваше ги в ума си, разтърсваха го.

Съжалявам, братко.

Разговаря с ардентите за своите видения. Според духовниците, те бяха по-скоро плод на претовареното му съзнание.