Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 296

— Кой е началникът тук? — попита Далинар.

Мърляв цивилен с кафеви гащи вдигна треперлива ръка.

— Сиятелни господарю, какво можем да сторим за Вас?

— Да си отдъхнете малко — отговори Далинар. — Излизайте.

Смутените работници припряно излязоха от изкопа. Зад тях се насъбраха светлооки офицери, объркани от действията на Далинар.

Той улови здраво чука; дръжката беше метална, стегнато обвита в кожа. Пое дълбоко дъх и скочи в недовършения изкоп, вдигна чука, замахна и го стовари върху скалата.

Над плаца се разнесе мощно пращене и ударната вълна тръгна нагоре по ръцете на Далинар. Бронята пое част от отката, а в камъка остана голяма цепнатина. Замахна и удари отново и този път откърти грамаден камък. Парчето беше толкова голямо, че би затруднило двама-трима обикновени мъже. А Далинар го грабна с една ръка и го запокити настрани. Камъкът изтрополи по земята.

Къде бяха Броните за обикновените хора? Защо древните, които бяха така мъдри, не бяха създали нищо в тяхна помощ? Далинар продължи да удря с чука и докато пръскаше късчета скала и вдигаше прах, с лекота вършеше работата на двадесет човека. Бронята можеше да намери толкова много приложения и да облекчи живота на работниците и тъмнооките из цял Рошар.

Приятно беше да работи. Да върши нещо полезно. Напоследък имаше чувството, че се върти в кръг. А работата му помагаше да мисли.

Наистина губеше жаждата за битки. Това го тревожеше, защото Вълнението — желанието да воюва и насладата от това — беше една от движещите сили на алетите. Най-славното от мъжките изкуства беше човек да стане велик воин, а войната беше най-важното Призвание. Самият Всемогъщ разчиташе на алетите да се подготвят в честен бой, за да може след смъртта си да влязат в армията на Вестителите и да отвоюват Селенията на Покоя.

Въпреки това, на Далинар вече му призляваше от самата мисъл за убиване. Чувството се засили след последния щурм. Какво щеше да стане следващия път, когато влезеше в сражение? Не можеше да води хората си така. Това беше съществена причина да абдикира в полза на Адолин.

Продължи да замахва с чука. Биеше камъните отново и отново. Горе се бяха струпали войници, а въпреки заповедите му, работниците не се бяха оттеглили в почивка. Занемели, те гледаха как един Броненосец върши тяхната работа. От време на време Далинар призоваваше Вълшебния си меч и режеше с него скалата, а после с чука я раздробяваше.

Може би изглеждаше нелепо. Не можеше да изпълни задачите на всички работници в лагера, пък и имаше важни задачи, с които да си уплътнява времето. Нямаше причина да слиза в изкопа и да се бъхти. Но му беше толкова добре. Толкова хубаво бе да се занимава направо с нуждите на лагера. Резултатите от усилията му да защитава Елокар бяха трудно забележими, затова се изпълваше със задоволство от работата, чийто напредък беше видим.

Ала и сега действаше според идеалите, които му влияеха. Книгата разказваше за краля, който носи бремето на хората си. Казваше, че водачите са най-ниско поставените, защото от тях се иска да служат на всички. Тези мисли бяха като вихрушка в него. Кодексът, книгата, онова, което виденията — или халюцинациите — показваха.