Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 299

Навани стоеше със скръстени ръце, скритата ръка отдолу, гладката й рокля като че гореше в слънчевата светлина. На устните й играеше едва загатната усмивка. Като я караше да стои права, според добрите обноски се поставяше на нейно разположение.

— Наистина съжалявам — рече той. — Напоследък ми се налага да обмисля някои трудни въпроси, но това не ме извинява, че съм забравил за теб.

— Знам. Ще измисля начин да ме възмездиш. А засега трябва да знаеш, че един от твоите далекосъобщители свети.

— Какво? Кой?

— Писарите ти казват, че е онзи за връзка с дъщеря ми.

Ясна! От последния им разговор бяха минали седмици. Съобщенията му до нея получаваха възможно най-кратки отговори. Когато Ясна се потопеше в някое от своите изследвания, често пренебрегваше всичко останало. Щом го търсеше сега, значи или беше открила нещо, или просто беше прекъснала работа, за да поднови контактите си.

Далинар огледа изкопа. Почти го беше завършил. Даде си сметка, че несъзнателно е искал да вземе окончателното си решение, когато стигне до края. Щеше му се да продължи да работи.

Но ако Ясна искаше да разговарят…

Той трябваше да се свърже с нея. Може би щеше да успее да я убеди да се върне в Пустите равнини. Би се чувствал много по-сигурен за абдикацията, ако тя е тук да наглежда Елокар и Адолин.

Далинар захвърли чука — от работа дръжката се беше изкривила поне на тридесетина градуса, а главата беше заприличала на безформена буца. Изскочи от изкопа. Трябваше да нареди да му направят ново оръжие; подобно искане не беше необичайно за Броненосците.

— Прости ми, Матана — подхвана Далинар, — но се боя, че трябва да те помоля да си тръгнеш така скоро, след като ти поисках извинение. Трябва да приема съобщението.

Поклони се и тръгна да си върви.

— Всъщност — обади се Навани зад него, — мисля аз да те помоля нещо. От месеци не съм разговаряла с дъщеря ми. Ако позволиш, ще дойда с теб.

Далинар се поколеба, но не можеше да й откаже толкова скоро, след като я беше обидил.

— Разбира се. — Изчака Навани да се настани в паланкина си. Носачите вдигнаха паланкина, а Далинар закрачи отново. Паланкинът и наетите от Навани повереници бяха наблизо.

— Любезен мъж си, Далинар Колин — рече Навани със същата тънка усмивка и се намести на тапицирания стол. — Опасявам се, че съм принудена да открия очарование в теб.

— Заради моето чувство за чест е лесно да ме манипулират — отговори Далинар, вперил поглед пред себе си. Точно сега нямаше нужда да се занимава с нея. — Знам, че е така. Не е необходимо да си играеш с мен, Навани.

Тя тихо се засмя.

— Не опитвам да се възползвам от теб, Далинар, аз… Е, може би само мъничко. Но не си „играя“ с теб. През последната година ти започна да си такъв човек, какъвто всички останали се преструват, че са. Не разбираш ли колко интригуващ те прави това?

— Не върша тези неща, за да съм интригуващ.

— Ако беше така, нямаше да се получи! — тя се приведе към него. — Знаеш ли защо преди години предпочетох Гавилар пред теб?