Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 293

Далинар даде знак на Авром и батальонният командир ги поведе към една палатка недалеч от плаца. Адолин озадачено погледна баща си.

— Накарах Авром да събере войниците, с които Садеас разговаря онзи ден — каза Далинар. — Онези, които той разпита, докато се придвижвахме към платото.

— А. Ще поискаме да узнаем какво ги е питал.

— Да.

Далинар подкани Авром да влезе пред него и го последва заедно с Адолин. Накрая вървяха неколцина от далинаровите арденти. В палатката по пейките бяха насядали десет войници. Станаха и отдадоха чест.

— Свободно — нареди Далинар и сключи облечените си в ръкавици ръце зад гърба. — Адолин? — Далинар кимна по посока на войниците и подсказа на сина си да започне с въпросите.

Младежът сподави въздишката си. Пак ли?

— Войници, необходимо е да знаем какво ви попита Садеас и какво отговорихте вие.

— Не се тревожете, господарю — отвърна един войник с груб северняшки акцент. — Нищичко не му казахме.

Другите закимаха енергично.

— Той е същинска змиорка и ние го знаем — додаде друг от войниците.

— Той е върховен принц — строго рече Далинар. — Ще се отнасяте към него с уважение.

Войникът пребледня и кимна.

— Какво точно ви пита? — каза Адолин.

— Искаше да разбере какви са задълженията ни в лагера, Сиятелни господарю. Ние сме коняри, знаете.

Всеки от войниците беше обучен в едно или две умения извън това да се бие. Полезно беше да разполагат с войници, които могат да се грижат за конете, доколкото спестяваше на цивилните участието в щурмовете на платата.

— Разпитваше наоколо — рече един войник. — Е, хората му го правеха. Откриха, че сме отговаряли за коня на краля при лова на чудовището.

— Ама ние нищо не му казахме — повтори първият войник. — Нищо, с което да Ви създадем грижи, господарю. Няма да дадем на тая зми…, на тоя върховен принц и Сиятелен господар въжето, на което да Ви обеси, господарю.

Адолин затвори очи. Ако се бяха държали така със Садеас, то поведението им беше още по-уличаващо от самия срязан ремък. Не можеше да ги вини за предаността, но се държаха сякаш смятаха, че Далинар е направил нещо нередно и трябва да го бранят.

Отвори очи.

— Спомням си, че по-рано разговарях с някои от вас. Но разрешете пак да попитам. Видя ли някой от вас срязан ремък на кралското седло?

Мъжете се спогледаха и поклатиха глави.

— Не, господарю. Ако бяхме забелязали, веднага щяхме да го сменим, със сигурност щяхме да го сменим.

— Обаче, господарю — вметна друг войник, — тогава беше голяма бъркотия и имаше много народ. Не беше редовен щурм на плато или нещо такова. Пък и честно казано, господарю, кой би помислил, че — от всички неща под небето — е притрябвало да пазим кралското седло?

Далинар кимна на Адолин и двамата излязоха от палатката.

— Е?

— Вероятно не са подпомогнали особено нашата кауза — отговори свъсеният Адолин. — Въпреки усърдието им. По-скоро, заради него.

— Съгласен съм, за съжаление — въздъхна Далинар. Помаха на Тадет; нисичкият ардент беше застанал до палатката. — Разпитай ги един по един — нареди му тихо Далинар. — Гледай да измъкнеш подробности. Постарай се да разбереш точните думи на Садеас и точните отговори на войниците.