Читать «Пътят на кралете (Том I)» онлайн - страница 286

Нямаше ремък. Каладин се смръщи и опита да повдигне бронята и да надзърне под нея. Кожата се откъсна заедно с бронята.

— Отче на Бурята! — възкликна Каладин. Провери шлема. Той беше враснал в главата. Или израснал от главата. — Какво е това?

— Не знам — отвърна Скалата с вдигане на рамене. — Като че ли им расте собствена броня, а?

— Това е нелепо — рече Каладин. — Та те са просто хора. На хората — дори и на паршите — не им расте броня.

— На паршендите обаче им расте — намеси се Тефт.

Каладин и другите двама се обърнаха към него.

— Не ме гледайте така — навъсено рече по-възрастният мъж. — Работих в лагера няколко години, преди да се озова в отряда. Не, няма да ви кажа как, тъй че се разкарайте. Както и да е, войниците говорят за това. На паршендите им растат черупки.

— Навремето познавах парши — каза Каладин. — В родния ми град имаше няколко от тях на служба при градоначалника. И на никой не му растеше броня.

— Е, тези тук са друг вид парши. По-едри, по-силни. Те могат да прескачат пропасти, в името на Келек. И им се образува броня. Просто така стоят нещата.

Нямаше защо да спорят и се заловиха да събират каквото могат. Много от паршендите ползваха тежки оръжия — брадви, чукове — ала те не бяха довлечени с телата, за разлика от повечето копия и стрели на алетските войници. Все пак намериха няколко ножа и украсен меч, който все още лежеше в ножницата до тялото на единия от паршендите.

Полите нямаха джобове, но на поясите висяха торбички. В тях имаше само огниво, точило и други важни дреболии. Мостовите приклекнаха и започнаха да свалят камъните от брадите на паршендите. Те бяха пробити за по-лесно вплитане и бяха заредени със Светлина, макар че не светеха така ярко като правилно шлифованите камъни.

Докато Скалата сваляше камъните от брадата на последния труп, Каладин вдигна паршендския нож към запалената факла на Дуни и разгледа сложната украса.

— Приличат на глифи — рече той и показа ножа на Тефт.

— Не мога да чета глифи, момче.

Ох, добре. Ако бяха глифи, то не бяха от познатия му вид. Разбира се, повечето глифи можеха да се изпишат сложно и да са трудни за четене, ако не знаеш точно какво да търсиш. В средата на дръжката имаше изящно врязана фигура. Представляваше човек в броня. Във Вълшебна броня, със сигурност. Зад него личеше някакъв символ, който го обграждаше и се разширяваше зад гърба му като крила.

Каладин го показа на Скалата, който се беше приближил да види какво е толкова занимателно.

— Смята се, че паршендите са диваци — каза Каладин. — Нямат култура. Откъде взимат тогава такива ножове? Бих могъл да се закълна, че това е изображение на някой от Вестителите, Йезерезе или Налан.

Скалата сви рамене. Каладин въздъхна, върна ножа в ножницата и го пусна в торбата. После четиримата се върнаха при останалите от отряда от другата страна на завоя. Хората бяха събрали торби, пълни с оръжия, колани, ботуши и сфери. Всеки от мостовите беше взел по едно копие и го ползваше като бастун по пътя обратно към стълбите. Бяха оставили копие и за Каладин, но той го подхвърли на Скалата. Нямаше си доверие да вземе отново оръжието, притесняваше се това да не го изкуши пак да прави кати.