Читать «Сделката на капитан Ворпатрил» онлайн - страница 44

Тедж се хвърли към дивана, разтърси спящия мъж за рамото и каза тихо в ухото му:

— Капитан Ворпатрил! Събуди се! Някой идва!

Той измърмори нещо и се сви на топка, като животно, което иска да се скрие в дупка, която е твърде малка за него. Звънецът иззвъня отново.

Тедж го разтърси по-силно.

— Иван Ксав!

Риш се приближи, хвана го за краката и ги свали решително на пода. Останалата част от капитана ги последва с трясък.

— Хей, ох, к’во стаа? — избълва възмутено той, търкулна се и понечи да се надигне, после закри очите си с ръка. — Много свети бе!

Звънецът се обади отново и този път не спря, сякаш някой го натискаше с палец.

— Кой звъни по това време, проклет да е? — Ворпатрил примига сънено в неуспешен опит да фокусира погледа си върху екранчето на комуникатора. — Колко часът е впрочем?

— Спа почти три часа — каза Риш.

— Малко е било. — И взе, че пак легна на пода. — Божке, какъв е този ужас в главата ми? Кълна се, че не съм пил чак толкова…

— Иди да отвориш — изсъска Тедж в ухото му и го дръпна ядно за ръката. Звънецът продължаваше да звъни, а в добавка някой тропаше с юмрук по вратата. Похитители едва ли биха вдигали толкова шум…

Той най-сетне се надигна. Явно полагаше усилия да фокусира вниманието си.

— Добре. Добре. Ш’ида да вия к’во… — Махна им да се разкарат, преди да хлътне в малкия коридор пред входната врата. — Скрийте се някъде.

Тедж се огледа трескаво. Апартаментът се състоеше от хол с кухненски бокс, спалня и баня, плюс два килера и терасата. Тръгнеше ли някой да го претърсва за криещи се жени, търсенето щеше да е кратко и успешно. Смееше ли Тедж да си отреже пътя към балкона? Риш хукна към спалнята и махна на Тедж да я последва. Вместо това Тедж притича в обратната посока и надникна към коридорчето зад ъгъла.

Вратата се плъзна настрани. Откъм сенките отвъд широките плещи на Ворпатрил се чу ядосан глас, мъжки, с бараярски акцент:

— Иване, идиот такъв! Какви си ги свършил снощи?

— Ти!…

За огромна изненада на Тедж капитанът се пресегна мълниеносно, хвана посетителя за сакото, вкара го в коридора и го опря в стената. Вратата се затвори с тихо изсъскване. Тедж зърна за миг мъжа, преди да се дръпне назад — на средна възраст, по-нисък от Иван Ксав, цивилен.

— Иване, Иване, чакай! — чу се отново гласът, удряйки на молба. — Леко със сакото! Радвам се, че ме посрещаш така страстно, но едва ли ще си спечеля сладка целувка от тая работа, щото не си жена и прочие… — Кратка пауза. — Добре де, и онова не беше жена. Беше кучето на братовчед ми Доно. Проклетото животно е цяло магаре и няма никакви маниери — скача на всичко…

— Биърли, ах ти, ти… невестулка такава! На какво ме насади, проклетнико импсийски?

— Нали и аз това те попитах, Иване, любов моя. Какво стана? Мислех, че ще доведеш жената тук!

— Не на първата среща бе, идиот! Първия път винаги отивате у тях. Или на някое неутрално трето място, но само ако и двамата сте адски загорели.

„Какво?…“

— Дълбок поклон за просветлението — отвърна сухо другият глас. — Ще ти се поклоня, честно, само ме пусни. Покорно благодаря. Така е по-добре. — Тедж не ги виждаше, но беше сигурна, че мъжът си издърпва демонстративно маншетите на сакото и оправя реверите.