Читать «Сделката на капитан Ворпатрил» онлайн - страница 37

— При първоначалните си показания — каза Фано, — мъжете, които задържахме, обясниха, че тъкмо връщали подемното пале на човека, от когото го били взели назаем, когато случайно ви видели. Викали сте за помощ и те затова влезли в апартамента.

— Ха — каза мрачно Иван. — Хубава история, но далеч от истината. Срязаха прозореца преди изобщо да ме видят. — Поколеба се. — Първоначални показания? Надявам се, че сте ги разпитали с фаст-пента.

Всъщност нито се надяваше, нито смяташе, че в полицията са прибягнали до наркотика на истината. Само пълните новаци в подземния свят дръзваха да прекрачат закона, без да са преминали програма за резистентност към фаст-пентата.

— Да, разпитахме ги — каза Фано. — Веднага щом събрахме достатъчно доказателства, които да оправдаят провеждането на принудителен разпит с помощта на фаст-пента.

— Какво, не са показали алергична реакция? Тоест на мен ми се сториха професионалисти. От малкото, което видях.

— Професионалните крадци на дребно в куполите рядко прибягват до такива екстремни военни техники — каза Фано. — Вместо това работят на принципа на клетките. Не знаят кой ги е наел, нито защо са ги наели да извършат това или онова. Ниска технология, но достатъчно ефективна и изключително дразнеща. За нас тоест.

— Мога да си представя — кимна съчувствено Иван. — Е… мен ли са търсели наистина? — Слава богу, че се беше придържал максимално към истината, дотук поне.

Фано се намръщи, после призна:

— Не. Явно е трябвало да отвлекат сера Бриндис и нейната слугиня и да ги доставят на предварително уречено място, където друга клетка да се заеме с транспортирането им. За въпросната слугиня не открихме нищо. В адресната регистрация е вписана само сера Бриндис. Вие видяхте ли друга жена в апартамента?

Иван поклати глава.

— Преди да ме прострелят със зашеметителя — не — каза той и направи кратка пауза. — Нито след това, по очевидни причини.

— Вие ли зашеметихте двамата мъже? — попита Фано.

— Бях вързан за проклетия стол, уви. А и светлината ме заслепяваше. Опитах се да ги спечеля на своя страна, за да ме развържат. Изстрелите дойдоха сякаш отникъде. Чух стъпки зад себе си, някой тичаше към входната врата, но докато успея да се освободя и да огледам, в апартамента нямаше никого.

— Стъпки на колко хора чухте?

— На един, така ми се стори, но не бих могъл да се закълна. Цялата нощ беше комедия от грешки, фарс, на който само аз нямах сценария. Основната ми грижа беше да се измъкна, преди да се е появил още някой, който обича да тормози бараярци.

Салмона се наведе напред и натисна нещо на записвачката.

— Получихме анонимно обаждане за взлома, но опитите ни да проследим обаждането с нашите програми удариха на камък. За щастие сега явно имаме гласово съвпадение. — Чу се гласът на Иван, завален по пиянски: — „… да бе, пратете някой, щото… Виждам ги бе, на улицата съм и ги гледам в момента“. — Салмона безмилостно остави целия запис чак до внезапния му край. После добави: — Освен това открихме плащане с кредитния ви чип за пътуване с градския транспорт от спирка „Кратерно езеро“ до центъра, извършено само няколко минути след обаждането. — Сякаш не стигаше, че му пуснаха този ужасен запис. Давай, сритай умрялото куче.