Читать «Сделката на капитан Ворпатрил» онлайн - страница 33

— Това означава ли, че, хм, новите господари на Къща Кордона са ни по-малко полезни?

— Непроверени по-скоро. И необщителни. Няколко канала за информация бяха изгубени по време на промяната и още не са заменени.

Иван примижа в опит да си представи как би звучало това изречение, ако не беше в типичния за ИмпСи страдателен залог. „Диря от трупове“ беше първото нещо, което му дойде наум.

— Така и не се разбра дали Бижутата на баронесата са били убити, пленени или са избягали при поглъщането — продължи Морозов. — Така че аз проявявам силен интерес към всякакви сведения по въпроса, макар че при тези обстоятелства интересът ми е по-скоро академичен. Къде точно си видял Лапис Лазули?

— Непременно трябва да поговорим за това, но времето ми изтича — плъзна се по допирателната Иван. Погледна комуникатора си. Опа, не беше лъжа. Надигна се предпазливо от стола. — Благодаря ти, капитан Морозов, много ми помогна.

— Кога ще можем да продължим?

— Няма да е днес, за съжаление. Зает съм. — Иван си проправи път през кашоните по пода. — Ще видя кога мога да си открадна час-два.

— Намини, когато решиш — каза Морозов. — О, предай много поздрави на… на пастрока си. Надявам се, че вече е по-добре със здравето.

— Виртуален пастрок, при това в най-добрия случай — побърза да го поправи Иван. — Майка ми и Илян още не са си направили труда да се оженят. — Успя да се усмихне, но остана с впечатлението, че не му се е получило добре.

Докато подтичваше по мрачния коридор, изведнъж му хрумна, че може би има и друга причина старите кадри на ИмпСи да му съдействат толкова охотно напоследък. Причина, която нямаше нищо общо с работата му за адмирал Десплейнс. Потръпна зиморничаво и продължи напред.

В края на работния ден Иван тръгна към изхода. Главата му беше пълна с какво ли не, от спорове за повишения и планове за изненадващи инспекции до бляскаво кървавата история на Къща Кордона, но най-вече със спешни питанки откъде да вземе храна за вкъщи, която да хареса на Тедж. „Ако тя още е там“. Нямаше търпение да се прибере. По тази причина остана неприятно изненадан, когато зърна с периферното си зрение един лейтенант от приемната, който размахваше трескаво ръце и подтичваше да го настигне.

— Господа! Почакайте!

Твърде късно беше да ускори крачка и да се престори, че не го е видял. Двамата с адмирала спряха и го изчакаха. Човекът се беше задъхал от бързане.

— Какво има, лейтенант? — попита Десплейнс. Адмиралът доста по-добре от Иван успя да прикрие раздразнението си от осуетеното бягство, даже изобщо не му пролича, ако не се броеше слабата ирония, просмукала се в примирения му тон.

— Сър. Двамата служители от столичната служба за сигурност току-що дойдоха. Искат да разговарят с капитан Ворпатрил.

„Да разговарят, не да ме арестуват“ — отчете внезапно фокусиралият се мозък на Иван. Макар че всеки опит на цивилните куполни власти да арестуват бараярски офицер насред бараярска щабквартира би бил рисковано начинание, предвид юрисдикцията и прочие.