Читать «Сделката на капитан Ворпатрил» онлайн - страница 2

Иван се питаше какво ли го е довело при него сега.

Като добре възпитан млад мъж, дресиран от най-ранна възраст в духа на етикета и добрите маниери, Иван по навик предложи:

— Нещо за пиене? Бира, вино? Нещо по-силно? — И като видя как Биърли се пльосна на дивана в хола, добави: — Кафе?

— Само вода. Мисля да лягам да спя.

Иван отиде в спретнатия кухненски бокс и наля вода в голяма чаша. Върна се и я връчи на неканения си гост.

— А ти какво правиш в Равноденствие? — попита Би.

— Работя.

Биърли го подкани с жест да поясни.

Иван седна срещу него и каза:

— Шефът ми е тук за конференция. Събира началниците на звена към отдел Операции. Това, плюс ежегодната инспекция на комарския флот. Инвентаризация и данъчни проверки, но в парадна униформа. Голям майтап. — Иван със закъснение си даде сметка, че Биърли това със сигурност го знае и без него. Беше дошъл да му тропа на вратата, нали? Случайните появи на Биърли Ворутиър не бяха случайни появи.

— Още работиш за адмирал Десплейнс?

— Да. Адютант, личен секретар, момче за всичко, каквото се сетиш. Целта ми е да стана незаменим.

— И като гледам, все така страниш от повишение, капитан Ворпатрил?

— Да. При това успешно, но не благодарение на теб.

Би се подсмихна самодоволно.

— Казват, че в щабквартирата на Имперска сигурност капитаните разнасяли кафето.

— Прави са. И на мен точно така ми харесва. — Де да беше вярно обаче. Сякаш преди броени месеци, макар да беше минала повече от година, поредното напрежение между Бараяр и отколешния му враг Сетаганданската империя беше закотвило Иван в щабквартирата и го държа там седмици наред по 26,7 часа, колкото траеше бараярското денонощие. Седеше в кабинета си, потеше се и разработваше всякакви страховити сценарии. Проектираше смърт в детайли. В крайна сметка до военен сблъсък не се стигна, благодарение на нетрадиционната дипломация, дирижирана от най-лукавия имперски ревизор от ревизорската кохорта на император Грегор. И не без помощта на съпругата на въпросния ревизор, редно беше да се отбележи.

Този път се беше разминало. Винаги имаше следващ път.

Иван изгледа Биърли. Бяха почти връстници, с няколко години разлика в полза на Би, и двамата имаха кафявите очи, тъмната коса и смуглата кожа, характерни за склонната към кръвосмешение бараярска военна каста — или аристокрация, както предпочитаха да я наричат някои, — пък и за повечето бараярци всъщност. Биърли беше по-нисък и по-слаб от Иван с неговите два метра ръст и широки рамене на атлет, но пък нямаше на главата си някой като Десплейнс, който да следи зорко дали адютантът му поддържа форма, подходяща за офицер от имперската щабквартира. Форма, достойна за рекламна мобилизационна кампания. Вярно, когато не се склапяха позорно от махмурлук или декадентско недоспиване, очите на Биърли притежаваха стряскащата красота, характерна за неговия изтъкнат — или позорно известен — клан, с който самият Иван беше свързан чрез някое и друго клонче на фамилното си дърво. Това беше проблемът на ворския произход. Волю-неволю се оказваш сроден с куп хора, които не харесваш. И повечето от тях идват да ти тропат на вратата за услуги, сякаш си им длъжен.