Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 70

„На тези двамата — каза си Хат, имайки предвид Пен и Дий — май наистина им харесва да играят на тази игра. Че и по една на всеки! А може би има и още. Например в дома на Дий и Бог знае къде още.“

После вниманието му бе привлечено към стената точно зад масата, където висеше сложена в рамка снимка. На нея бяха снимани три момчета, плътно притиснали се едно към друго, прехвърлили ръце през раменете. Бе същата снимка, която бе видял на бюрото на Дик Дий, само дето тази бе много по-голяма. Увеличаването бе подсилило замъгляването, дължащо се на лошия фокус и придаваше странен извънземен ефект, като че ли момчетата бяха фигури, видени насън. Бяха застанали на тревисто място, а на заден план се виждаха дървета и висока, начупена сграда, като замък в потънала в утринна мъглица гора. Момчетата от двете страни бяха горе-долу еднакви на ръст — единият може би три-четири сантиметра по-висок от другия — но бяха поне с петнайсет-двайсет сантиметра по високи от момчето в средата. То бе с къдрава, руса коса и кръгло ангелско лице, усмихващо се с нескрито удоволствие към обектива. По-ниското момче от първите двама, онова, което приличаше на Дий, също се усмихваше, но с някаква вътрешна усмивка, отправена като че ли по-скоро към някакво известно само нему преживяване, докато третия хлапак съвсем недвусмислено се бе намръщил мрачно — израз, който Хат видя отново, щом чу зад гърба си: „Какво си се зазяпал такъв?“ и се извърна, за да се озове лице в лице с Пен.

— Извинявайте, исках да видя играта — отвърна той, кимайки към масата. — Рай… госпожица Помона ми спомена за нея… беше някакво трудно име… пара нещо си…

— Парономания — каза Пен, загледан отблизо в него. — Значи госпожица Помона ви е споменавала, а? Да, спомням си, че прояви интерес, когато ни видя веднъж да играем с Дик. Но аз й казах, че както всички върховни игри, тя може да се играе само от двама.

— Нещо като главоблъсканица, нали? — обади се и Паскоу.

— Да бе, също като „Не се сърди човече“ или дама — озъби се Пен.

— Очарователно. Моята дъщеря страшно обича настолните игри — промърмори Паскоу. — Но не бива да ви бавим повече, отколкото е необходимо, господин Пен. Само няколко въпроса искаме…