Читать «Диалози на мъртвите» онлайн - страница 38

За миг даже си помисли дали да не се откаже от ходене в „Таверната“, но само за миг. Желанието му да прикрие себе си, не намаляваше желанието му да си остане съвестен. После, тъй като мислеше позитивно, чувстваше се по-добре, когато гледаше на нещата откъм светлата им страна, а не откъм тъмната, той внезапно се ухили, открил начин да извлече нещо хубаво от създалата се ситуация.

Боулър извади мобилния си телефон и набра номера на библиотеката в Центъра. Телефонът от другата страна дълго звъня преди някой да го вдигне. Той веднага позна гласа.

— Господин Дий? Здрасти, обажда се детектив констъбъл Боулър. Извинете, Рай там ли е?

— Съжалявам, тя си отиде у дома като всички разумни хора — отвърна Дий. — Единствената причина, поради която ме хващате тук след работно време е, че имам малко работа.

— Много благородно от ваша страна.

— Опасявам се, че ми приписвате повече благородство, отколкото притежавам. Нямам предвид работа за общественото благо. Това е лично проучване за книгата, която пиша.

— О, да. Криминале, нали?

Дий се засмя, влизайки в тон с ироничното подмятане.

— Де да беше. Не, това е история на семантиката. Нещо като речник на речниците, може би.

— Звучи очарователно — каза Боулър не много убедително.

Дий продължи:

— Мисля, че по-скоро би трябвало да поработя над начина, по който изразявате искреността си, в случай, че решите да се пробвате като таен агент… А сега бихте ли ми казали с какво мога да ви помогна?

— Ако ми дадете телефон, на който да се свържа с Рай, ще ми помогнете много — отвърна Боулър.

От другата страна последва пауза и след това Дий каза:

— Да, наистина имам домашния й телефон, но се опасявам, че не ни е разрешено да го даваме на странични хора. Но бих могъл да й предам съобщение, ако желаете.

„Копеле такова“, помисли си Боулър, а на глас каза:

— Става дума за моята работа. Тази вечер се каня да отида в „Таверната“, за да проверя някои работи и си помислих дали Рай не би дошла с мен, след като се интересува толкова много. Ще бъда там в седем.

— Ето това вече е наистина очарователно. Ще предам съобщението ви. Сигурен съм, че Рай ще бъде толкова заинтригувана, колкото съм и аз.

„Да, ама ти не си поканен, отворко“, помисли си Боулър.

И след това, тъй като бе както честен, така и самоанализиращ се млад човек, той се запита: „Абе аз да не ревнувам?“ Но веднага, тъй като преди всичко бе млад човек, той отхвърли като абсурдна идеята, че някакъв си грохнал старец на четиридесет години може да бъде причина за ревност.

Изкъпан, избръснат и облечен като манекен, в седем без петнадесет той вече бе седнал в „Таверната“. Поръча си кампари сода, защото харесваше цвета и защото му придаваше чувство за изтънченост. В седем и десет си поръча още едно. Трето — в седем и двадесет. В седем и половина, писнало му да се прави на изтънчен, Боулър си поръча бутилка бира. В седем и четиридесет и пет си поръча втора и поиска да говори с управителя.

Той се казваше господин Ксенопулос — нисък, дебел и истински грък, който обаче говореше английски с безупречен ливърпулски акцент. Вземайки Боулър отначало за инспектор от местната санепид станция, той стана доста по-отзивчив, когато разбра, че темата на разговора ще бъде Дейв Питман, макар бегло да се запита дали не би било по-разумно детектива да започна да разпитва хората му преди един час, когато бе дошъл в заведението, а не сега, когато те имат повече работа. Както той, така и сервитьорите изразиха нещо, което много приличаше на истинска скръб по повод нещастния случай, отнел им музиканта, но не можаха да си спомнят нищо съществено за клиентите от онази нощ. Самотните гости на ресторанта не бяха нещо необичайно и те идваха тук, привлечени от чувството за съпричастност с останалите, настъпващо по-късно вечерта, когато започваха танците.